Нека бъдем по-добри!

Спомняте ли си последното добро дело, което направихте? Забързани, изнервени и вглъбени в собствените си проблеми, често забравяме да подадем ръка, да бъдем подкрепа, да сторим добро... Доброто е заразно. Нека правим повече добрини през 2016-та! 

В приказката „Сурвакари“ българският писател Гоерги Райчев ни напомня колко ценно е това...

Сурвакари

Минчо, Пенчо, Генчо и най-малкият Донко бяха отбор дружина. Живееха в една махала, учеха в едно училище и все в първи „а“ клас бяха. Само Донко беше в четвърто отделение, но затова пък беше по-едър и по-луд от другите трима. Пък комай и все той ги предвождаше в игрите и лудориите.
Така стана и тази зима. Още не бяха ги разпуснали за Нова година, когато той им обади една своя тайна.
— Щом ни разпуснат — каза им той, — ще отидем в гората да си отсечем дрян за сурвакници. Знам едно място. Още от лятоска съм го забелязал. Там има един дрянов храст с гладки и прави пръти. Никой няма да има кат то нашите сурвакници.
— И аз знам едно такова място! — провикна се Генчо, но Донко го сряза.
— Мълчи бе, ти все се хвалиш, пък нищо не знаеш. Нали есенес ни води на едно място за лешници. Ядохме и преядохме. Намерихме само пет сухи черупки.
Дойде ваканцията. Четворката се събра и наговори още от вечерта. Ще станат на другия ден, ще се обуят и облекат топло и хайде към гората.
Когато да тръгнат, още веднъж провериха кой как се е докарал. Генчо беше надигнал скрито от дома си един остър нож. Донко пък показа дълго въже, омотано около кръста му.
— Ами това въже защо ти е? — попитаха го другарите зачудено.
— Може да намерим повече. Ще ги донесем и ще продаваме от тях на децата… Разбра ли? Пък не намерих у дома по-късо въже.
След малко четирите момчета се измъкнаха от село и поеха към гората.
От няколко дни по цялото поле и гората беше паднал равен сняг. Дърварският път беше утъпкан вече. Сурвакарите хванаха по главния път, покрай реката. Донко им каза, че там бил онзи храст. Наистина, намериха го скоро, но спряха втрещени: някой беше минал преди тях и отсякъл всичките пръти!
— Ами сега какво ще правим?
— Нищо — отвърна Донко нехайно, — малка ли е гората. Други ще намерим. Тръгвайте подир мене!
И той ги поведе нагоре по една засипана пътека.
След един-два часа дружината се връщаше назад премръзнала, но весела. Всеки мъкнеше на рамо по няколко гладки пръта. Те бяха се изкачили доста нависоко из планината. Сега бяха налучкали главния коларски път и тичаха надолу с викове.
Но на едно място Пенчо, който тичаше най-напред, спря ненадейно и дори побягна малко назад. Личеше, че се е подплашил от нещо. Забелязаха го другите.
— Какво има? Какво стана бе, Пенчо? — запитаха те и също спряха по местата си.
— Там… ей там е… — мълвеше Пенчо разтреперан — видях нещо на пътя — чернее се и мърда.
— Хайде бе! Видял си някой паднал пън — насърчи се Донко.
— Я чакайте да видя къде е то. Там ли е още?
— Ей го, е. Там. Видя ли? Мърда?
— Виждам го.
Престрашиха се и другите и погледнаха нататък. Нещо се чернееше на пътя, ала не можеше да се разбере какво е — пън ли, човек ли, или някой голям звяр. Тогава Донко мина встрани, покатери се на едно дърво и погледна.
— Ей, наистина живо е. Човек е, ви казвам. Паднал е на пътя. Отгоре му има нещо. Вървете напред подир мене!
За да го поободрят, те извикаха дружно: „Напред.“ След малко всички видяха, че е човек. А онова над него било товар дърва.
— Бре, че това е нашенката баба Чена, момчета. Гледай ти — ходила за дърва в гората и паднала тук.
Момчетата се спуснаха, приближиха жената. Тя беше задяната с голям вързоп сухи дърва. Паднала и вързопът я притиснал върху снега. Горката жена беше толкова премръзнала, че не можеше вече и да вика. Развързаха дървата, помогнаха й да се вдигне.
— Ей, бабо Ченке, какво търсиш самичка в гората?
— Ох, ох, не питайте, чедо… Внучето ми, Пенка, е болно, горкичкото, пък ни се привършиха дървата… Няма кой… няма. Самичка тръгнах, пък уморих се, пусто, спънах се и паднах, да се не видяло макар… Ох, ох, пак се падна!
Децата я подкрепиха и положиха на дървата.
— Ами сега?
— Ще я отнесем ние! — реши Донко.
— Как ще я носим бе, Донко? Не можем. Пък и тя, като не може да ходи!…
— Почакайте! Сега ще ви покажа!
Донко размота въжето от кръста си и се залови на работа. Най-напред отсече лесков прът. Превърза го най-отдолу под вързопа, а двата края остави свободни, да могат да се теглят. Качиха бабата отгоре, наместиха я. После двамата уловиха лесковия прът от двата края и повдигнаха вързопа да не закача в снега, а другите двама се впрегнаха във въжето и вързопът тръгна — цяла шейна!
— Хайде! — запрашиха юнаците надолу, та чак в село. От дворовете наизлязоха хора да гледат какво ли е това чудо. Викат, смеят се и хвалят децата.
Отведоха я чак до дома й. Слезе баба Чена, внесоха в двора дървата й, а тя се смее и плаче от радост.
Па им дума:
— Момчета, да дойдете да ме сурвакате за Нова година. Дар ще ви дарувам от гола душа, че живота ми спасихте. И на мене, и на горкичката ми Пенка.
— Ще дойдем, ще дойдем, бабо Ченке!
Дружината удържа на думата си. На Нова година първа баба Ченка сурвакаха. Въведе ги в къщи бабата, на всекиго по колаче дари, а сетне им подаде още по нещо.
— Миличките на баба — рече им тя, — на ви по една сребърна парица. Те са стари, по-стари от мене. Давам ви ги, да си ги пазите за здраве и за спомен от мене. Пет бяха. Още от моята баба си ги имам. Вам давам четирите, а за себе си ще запазя едничката. Стига ми.

Георги Райчев е български писател за деца и възрастни. Роден е на 7 декември 1882 в старозагорското село Землен. Умира на 18 февруари 194. Неговите реалистични разкази и приказки за деца и юноши са увлекателни, богати, съдържателни, а спомените от детинството му интересни и сладкодумни. 

„Георги Райчев е син на българското село“, изтъква Ран Босилек в кратка бележка в списание „Детска радост“, по случай честването на 60-годишнината му. „Роден в плодородна Тракия, гдето се люлеят лете златни ниви с едра загария, отрасъл под южно българско небе, синьо като сини метличини, той носи в своето голямо сърце голяма обич към нашата земя хубава, към благодатния труд и към народната приказка.“