Народна приказка: Който прави добро, добро намира

В едно село живеели трима братя. Те били много сиромаси и нищо си нямали. Веднъж братята се сдумали да идат да намерят господ и да го питат защо са толкова бедни. Тръгнали на път. Както си вървели, срещнали един дрипав старец.
— Добра среща, дядо! — поздравили те.
— Дал ви бог добро, деца! — отвърнал дядото и ги попитал: — Накъде така?
— Ние, дядо, — отвърнали те, — сме трима братя, па сме много сиромаси и няма с какво да се изхраним. Затова сме тръгнали да питаме господ дали няма и за нас да даде нещо да поминуваме.
Тогава старецът попитал най-големия брат:
— Като идеш при бога, какво ще му поискаш?
— Ще поискам да ми даде едно стадо овце. Ще направя голяма мандра, та всеки, който мине покрай нея, да го нагостя без пари.
В това време на ливадата край тях накацало ято врани. Старецът ги посочил и рекъл:
— Помами тези врани!
Старият брат помамил враните и те изведнъж се превърнали на овце. Цяло стадо станало.
Останал момъкът на това място, направил мандра и захванал да пасе овцете, а двамата по-млади братя продължили пътя си.
Вървели, вървели, докато стигнали в една гора. Седнали да си починат до висока скала, под която бликало изворче. Изневиделица се появил стар човек и приседнал до тях.
— Добра среща, дядо! — рекли момчетата.
— Дал ви бог добро, деца! — отвърнал на поздрава им дядото. — Накъде биете път?
— Ние, дядо, сме братя. Много сме сиромаси и затова сме тръгнали да търсим бога да ни помогне.
Тогава старецът попитал средния брат:
— Синко, като идеш при бога, какво ще му поискаш?
— Ще поискам да ми даде една механа. Всеки пътник, който се отбие при мене, ще го нахраня и напоя без пари.
— От тази скала ще стане хубава механа! — рекъл дядото и се изгубил.
Когато се обърнал назад, средният брат видял, че на мястото на скалата се издигала хубава бяла къща, а от изворчето течали вино и ракия.
Останал там средният брат, а най-малкият продължил напред да търси бога и да го попита как да се замогнат.
Надвечер стигнал до широко равно поле, сред което се люлеела нива със златно жито. Насред нивата жънела една мома, по-хубава от която момъкът не бил виждал през живота си.
Додето я гледал, изведнъж някой застанал до него. Обърнал се момъкът и видял нисичък, прегърбен старец, който се подпирал на крива тояга.
— Добра среща, дядо! — поздравило момчето.
— Дал ти бог добро, синко! Накъде си поел по друмищата? — попитал дядото и приседнал на синора до нивата.
— Ние, дядо, — отвърнало момчето, — бяхме трима братя сиромаси. Тръгнахме да питаме бога защо сме сиромаси и дали няма да ни помогне с нещо. Случи се така, че братята ми намериха това, дето искаха, а аз продължих сам.
— Като идеш при бога, какво ще му поискаш?
Момъкът помислил малко и рекъл:
— Дядо, друго не бих поискал: ще му поискам една мома като тази, дето жъне на нивата. Да се задомя, пък все ще му намерим колая да се прехранваме.
Тогава старецът се усмихнал и казал:
— Е, щом ти харесва момата, вземи я! Тя ти е лика-прилика.
Момъкът послушал стареца и се оженил за момичето. Тримата братя така и не разбрали, че това бил господ, който тогава ходел по земята.
Минали години. Веднъж господ се преправил пак на дрипав просяк и тръгнал да наобиколи тримата братя — да ги види как поминуват, да разбере доволни ли са и изпълняват ли обещанията си.
Най-напред се отбил в мандрата при стария брат. Той бил развъдил големи стада овце, правел сирене, масло и кашкавал и бил много забогатял.
Потропал господ на портата, старият брат излязъл да усмири кучетата и като видял дрипльото, сърдито свъсил вежди.
— Помози бог, синко! — поздравил господ.
— Дал ти бог добро, старче!
— Синко, аз съм сиромах човек, просяк. Дали би ми дал парче масло и бучка сиренце да утоля глада си?
Още повече се намръщил старият брат.
— Старче, аз ако на всеки просяк давах масло и сирене, от мандрата ми камък върху камък да не е останал… Хайде, върви си по пътя, че да не пусна кучетата!
Господ излязъл на пътя, вдигнал ръка и извикал.
— Гра, гра, гра!
В един миг стадата овце се превърнали на врани и литнали високо в небето.
Оттам дядо господ отишъл при средния брат.
— Помози бог, синко!
— Дал ти бог добро, дядо!
— Синко, аз съм пътник, сиромах човек. Щеш ли да ми дадеш нещо да хапна и да пийна, да си подкрепя силите, та да си продължа пътя?
— Ха, я го виж ти! — извикал сърдито средният брат. — Че аз ако всички хранех и поях без пари, от тази механа и комина да не е останал… върви си по пътя!
Господ излязъл от механата, спрял се на пътя и извикал:
— Шур, шур, шур!
Тозчас механата се превърнала пак в скала, а изпод нея бликнало и зашуртяло изворчето с бистра, студена вода.
Най-накрая дядо господ отишъл при малкия брат.
Той живеел с жена си и малкото си детенце в една схлупена къщурка и си бил останал сетен сиромах. Когато господ се появил на портата, мъжът и невестата излезли да го посрещнат. Зарадвали се много, че им дошъл гост и казали:
— Добре си ни дошъл, дядо! Толкова години стана, откак сме се задомили, а човек не е пристъпвал прага ни. Никой не идва да ни види какво правим, какво струваме. Добре си ни дошъл!
Въвели господ в сиромашката си къщурка, а невестата започнала да рови из долапите — дано намери нещо да нагостят стареца. Нали били последни сиромаси, намерило се само сух хляб и щипка сол.
— Това имаме, дядо, с това ще те гощаваме… — навел глава засрамено малкият брат.
— И то е сладко, синко, нали е от сърце! — отвърнал господ.
Поприказвали и легнали да спят.
Нощта била студена и по едно време господ взел да трепери в скъсаните си дрехи. Станал, седнал до загасналото огнище, увил се в чергата и затракал със зъби.
Събудил се малкият брат, видял посинелия от студа старец и му дожаляло.
— Как да те стоплим, дядо, като и дръвца си нямаме? — попитала жалостиво и невестата, която се разбудила от кашлицата на стареца.
— Да ви кажа, деца, ала скъпа е такава жертва. Само едно може да ме стопли…
— Кажи, дядо, кажи! — викнали в един глас мъжът и жената.
— Запалете си къщурката! Само това може да ме стопли!
Спогледали се мъжът и жената. Как да запалят сиромашкото си жилище, което едва били струпали с толкова непосилен труд?
— Какво ще речеш, мъжо? — попитала невестата.
Мъжът погледнал стареца, който се раздирал от кашлица и махнал с ръка:
— Да я запалим, жено! Млади сме, здрави сме, ще си направим друга. А ако не стоплим клетия човечец, може да си умре от студ.
Изнесли навън бедняшката си покъщнина и детенцето. Мъжът грабнал една главня от огнището и я мушнал в сламения покрив.
Лумнали пламъци и къщурката изгоряла за миг.
Изведнъж от пламъците се вдигнала голяма хубава къща, опасана с чардаци и висока каменна ограда.
Мъжът и жената се обърнали и подирил с очи стария просяк. От него нямало и следа. Само отгоре се чул глас:
— Живейте в мир и любов! И все така не забравяйте обещанията си!
Така господ наградил добротата. 

Българска народна приказка