Из страниците на „Калуня-Каля“ от Георги Божинов

Само година след преиздаването си „Калуня-Каля“ на Георги Божинов („Хермес“) се превърна в най-продавания български роман и пренареди челото на родната литература. Писан през 1988 този забравен шедьовър си спечели признанието за една от най-стойностните книги през последните десетилетия. За „Калуня-Каля“ бяха казани и написани много хубави думи. Ето някои от отзивите:  

„Калуня-каля“ е кулата, която цял живот строиш“ - Милка Рускова, дъщеря на Георги Божинов.

„Мога да сравня „Калуня-каля“ по писателско майсторство с „Татарската пустиня“ на Дино Будзати или с „В очакване на варварите“ на Нобеловия лауреат Дж. М. Кутси. А по надникване в народния етос и разломите му – единствено с „Железният светилник“ на Димитър Талев. Георги Божинов е един от най-големите български писатели.“ - Деян Енев, писател и откривател на „Калуня-каля“

„Така може да те сграбчи за душата и да ти я изцеди с желязна хватка само голям писател. Български писател“ - Николай Фенерски, писател

„Понякога се чудя дали наистина „Калуня-каля“ е роман за Априлското въстание. Или е роман за любовта. За любовта, която избуява върху пепелищата. За любовта, за която няма верски различия. За любовта, която е най-важното на този свят. Всичко друго в книгата – въстанието, потушаването му, въздаването на справедливост след това – е само фон. Защото виждаме, че любовта е вечна като природата, че тя никога няма да свърши.“ - Ваня Субашева, библиотекар в читалище „Отец Паисий-1919“, Сандански  

Предлагаме ви да се потопите за момент в книгата с няколко подбрани цитата:

*  *  *

Всичко идва и си отива на тоя свет, все едно и също, хубаво и лошо, всякога едно и също. Светът се повтаря и си прилича – с хубавото и лошото. На Калуньо му стана тъжно. Той не знаеше защо и как му беше и хубаво, и малко тъжно.

*  *  *

Не беше хубава... но не, не това – той знаеше какво е хубава жена. Тая не беше от познатите хубави. Беше особена някаква, такива рядко се срещат. Привлекателна с нещо, но Калуньо не можеше да разбере с какво точно. Да, редки са такива.

*  *  *

И не той, а тя всмукваше него – тая същата малка жена, която изведнъж стана голяма; заливаше го с вълни, на вълни, оттегляше се и пак прииждаше бурно, внезапно и го обливаше цял – той се даваше в нея и изплуваше за малко, да поеме дъх. За да потъне после пак в глъбините, безпаметно и сладко. Беше и страшно, и хубаво.

*  *  *

Калуньо обичаше това място, точно това място. То даваше простор на душата му, отваряше я за целия свет и я пълнеше със спокойно ликуване. Винаги когато идваше насам и спираше тук, за да погледне към безкрая на света – вярваше, че няма да умре никога. Знаеше, че някога все пак ще се мре – но не вярваше. Знаеше, че и дядо му бе гледал същото място и бе умрял отдавна, а мястото живееше все така младо, зелено и весело.  И щеше да живее така до края на света. Но Калуньо наистина вярваше, твърдо вярваше, че ще живее и той заедно с него до края на света...

*  *  *

Погледът му падна на два охлюва, бяха се залепили един за друг, черупка до черупка, и стояха неподвижни. Опита се да ги раздели. Тогава видя, че те се любеха. Любеха се тихо и продължително: всеки от двата беше едновременно мъж и жена за другия. Той ги захвърли с погнуса настрана. Но след малко отново ги потърси в тревата. Охлювите продължаваха да се любят безметежно и не мислеха за човека, който се бе опитал да ги раздели. Толкова странно беше това... Те сигурно са готови да умрат, впити така, във врящата вода на котела, дето ще влязат тая вечер.
Калуньо се замисли. Каква сила е това, каква страшна сила. Дивен свят, да му се не надивиш. Мъж и жена... глей ти. Но мъж или жена – не е ли все едно?

*  *  *

Любиха се дълбоко, силно и спокойно, без да бързат. Първият глад бе отминал, утолен. Оставаше гладът, вечният. Гладът, когато тоя мъж ще иска тая жена и тая жена ще иска тоя мъж. Това Калуньо го знаеше, усещаше го някак, усещаше, че ще я иска винаги, всякъде, всякога, че навярно това е жената, която ще приляга най-плътно на мъжа у него; долавяше някак, че всеки зов, всеки порив на мъжа у него ще намира у тая жена тих, верен отклик и отглас. Всякога и всякъде.

*  *  *

Пред очите му още стоеше Костанда със зелената паничка в ръка и мекия зачервен крайщник. Гледаше го и се усмихваше. Сигурно така е стояла и когато той отмина. Дожаля му за нея. Какво е виновна тя? А мигар е виновен той? Има ли виновни? Хората се срещат, събират, разминават... любят, бият или убиват. Светът върви така. Къде е вината?
Много му дожаля за нея – такава с протегнати ръце. Беше несправедлив към нея и неблагодарен. Крива ли е тя, че му допадна изведнъж?  Крив ли е той, че се втурна към нея като жъдясал към вода?

*  *  *

Тогава съзна горчиво, че за първи път такава мъка му причинява жена. Съзна, че раната, която му отваря тази жена, е по-страшна от раната, която му затваря.

*  *  *

Беше щастлив и не искаше нищо повече от това. Не ниви, не ливади и стада, не имоти и богатства, а това: да се върне вечер и отдалеч да види огъня, че свети, неизменен и верен; една жена да го посрещне при огъня с мълчалива ласкавост, да го обвие като дете с повоя на мълчаливата ласка. Да не мисли по цял ден за нея, но да знае, че я има на тоя свет, че е някъде, че е в него - като кръв, като хляб и вода, като сила в снагата. Като огън във вечерите и нощите му. Това. Понякога му се струваше, че в живота си е имал само една жена - само тая. Че никакви други не само че не е имало, но и не е могло да има. Че е познал само една - тая. Която всъщност още не познаваше.

*  *  *

Защо да говори за нещо, което и двамата знаеха? Той знаеше, че и тя не може без него. Знаеше го някак, долавяше го, това се долавя. То му даваше не гордост, не, а пълнота на силите. Пълнотата - да знаеш и да можеш. Да владееш себе си и света си. Тая пълнота: да усещаш, че целият свет може да се огъне като податливо тесто в ръцете ти и да приеме образа на пръстите ти...

*  *  *

Стараеше се да не мисли за нищо. А мислеше: ето, гради се нещо около него, вън от него; а вътре в него нещо се разваля и руши. Нещо опустява и отмилява...

*  *  *

Но той знаеше, че си е отишла и няма да се върне. И да се върне - няма да бъде същото, както преди. Нещо е разместено. Защо, как? Отначало не го мислеше много това, беше му нещо леко и слободно. Но мъката неусетно се промъкваше у него като студ, постепенно се усилваше и глождеше премръзналата му душа. И той постепенно осъзнаваше, че е сам, напълно сам в целия свет. Какво е стока, имот, защо е тоя бейски сарай, за какво е всичко това без нея - едничката, единствената?...  

*  *  *

За всички има от тая земя, за всички. Всички са братя и тряба да живеят като братя... А не живеят. Все недоволни от нещо. Все търсят нещо и не го намират. Чоплят нещо слепешката, бутат се насам и натам като овни. Един скача и се буни, друг скача насреща му. Като кучета се ядат. И няма край тая. Защо е така - Калуньо не може да разбере. Може да е и така: хората не разбират езика си. Един език, а не го разбират. Един говори едно, друг друго - то е едно и също, но казано другояче... Колко му тряба на човек, за да поминува като човек? Имане голямо? Няма да го отнесе... Човекът е гост на тая земя. Гост - и малко му тряба. Не съвсем малко, но и не чак толкова много. Но непременно му тряба това, ето това: една коса, едно такова зелено ширине, това слънце и тая сива кукувица, която се е скрила там, в сенките на гората, и кука ли, кука. Толко му тряба на човек. А той не гледа това. Зинал, ламти... а това, най- голямото, не гледа...

*  *  *

И почна на къси откоси, надлъж по ручея. Тревата не беше цъфнала и не беше за коса още. Но соковете вече играеха в нея и пускаха мирис на зелено. Най-хубавият мирис на света - мирисът на прясно отрязана сочна трева. „Ето, - каза си Калуньо, - може да има войни и размирици, може свет да гине. А трева винаги ще расте. Всяка пролет ще покарва наново, и като избуи за коса - косата ще тръгва из нея. А с човеците... не е ли така и с човеците? Подрастват, избуят, после мине някоя коса и ги повали. А след туй покарват други; за да чакат и те косата си...“