Големанко (от Ран Босилек)

Яхал беден Симо на черна кобилка в една гора гъста. Стигнал го по пътя богат Големанко. Той на бял кон яздел. Отдалече още Големанко викнал:
— Път дай, дрипав дриплю! Иначе ще стъпча и тебе, и тая черна буболечка!
— Чак толкова много недей се изтиря! — отговорил Симо. — Може да политнеш надолу с главата, та ще стане нужда Дриплю да те дига.
— Аз ли да политна? Докато си яхам такъв кон охранен, като теб ездачи с дръгливи кобили в джеба си ги слагам!
— Кой кого ще сложи, това се не знае. Но сега поспри се, да ти кажа нещо.
— Време нямам, глупчо, с тебе да се бавя. На пазар отивам, пари да спечеля от коня охранен. Но думай набързо какво ще ми кажеш.
Симо се престорил, че е поизплашен.
— И аз като тебе на пазар съм тръгнал. Искам да получа някоя парица за тая кобилка. Но сега се чудя как ще я опазя от стръвници мечки в тая гора страшна!
— Аз пък се не чудя! — рекъл Големанко. — С триста мечки мога без страх да се боря!
— Карай, тогаз карай! — махнал с ръка Симо. — Мечките натръшкай! Аз след теб ще мина.
— Ти какво? Боиш се! Ела с мен, страхливко! Аз като съм с тебе мечките стръвници отдалеч ще бягат!
— Но ти нали бързаш?
— Ех, нали сме хора, ще се позабавя.
— Виждам, харно виждам колко си безстрашен и колко милееш за бедни страхливци!
Още по-навътре навлезли в гората. Взело да се мръква. Беден Симо рекъл:
— Страх ме е да карам в тъмното нататък. Тук ще пренощувам. Ще наклада огън. Стръвниците мечки от огън се плашат. Но ти си безстрашен, отмини без мене.
— Дума да не става! Как ще те оставя!
Слезли от конете. Насъбрали съчки и огън наклали. Спокойно си легнал край огъня Симо.
— Ама ти ще спиш ли? — рекъл господарят.
— Ще си спя без грижа. Черната кобилка в тъмно се не вижда. Ти пази, защото мечките стръвници отдалеч ще видят бялото ти конче.
— Така ли?
— Така е.
— Да направим смяна — рекъл Големанко. — Ти ще вземеш, момче, моя кон охранен, пък аз ще получа черната кобилка.
— Нищо против нямам — отговорил Симо. — Откога желая бял кон да пояздя. Мой е вече конят, кобилката — твоя.
И той си задрямал. Страхлив Големанко го сбутал и викнал:
— Ставай, момко, ставай! Стръвниците мечки отдалеч ще видят бялото ти конче! Стани да го пазиш!
— И легнал го пазя. С едно око дремя, а с другото, байно, белия кон гледам. Отдалеч го виждам. Ти трябва да пазиш черната кобилка, че мъчно се вижда.
— Така ли?
— Така е.
— Вземи си тогава черната кобилка и ми върни коня.
— Току-тъй не може! Ще доплатиш още тридесет жълтици. Бял кон аз ти давам, а пък ти на мене — черна буболечка.
Броил господарят тридесет жълтици. Дал му Симо коня и пак си захъркал.
През туй време конят започнал да цвили. Господарят от страх цял се разтреперал.
— Майчице, отидох! Помощ, братко, помощ!
Симо се надигнал, сънливо попитал:
— От що се уплаши?
— Мечките пристигат.
— Колко са?
— Не зная.
— Като станат триста, тогаз ме повикай! С триста мечки можеш без страх да се бориш. С другите мецани аз ще се разправям.
Млъкнал Големанко. Цяла нощ треперал.
На сутринта рано другаря си дигнал. Яхнали конете. В града на пазара бързо ги продали. И пешком, доволни, тръгнали към село.
Вървели, вървели, Големанко рекъл:
— През мечата гора не ми се минава.
— Другият път, байно, много обикаля! — подсмихнал се Симо.
— От път се не плаша. Здрави крака имам. Гърбът ми не трябва. На чужд гръб живея.
— А откъм ум как си?
— Имам си за трима.
— Да вървим тогава!
Вървели, вървели, Големанко рекъл:
— Хайде да се носим!
— Ти умори ли се? — попитал го Симо.
— Никак, но желая тебе да изпитам как на път издържаш.
— Добре. Ще те нося, докато завършиш най-дългата песен, що знаеш да пееш. После аз ще почна една моя песен, а ти ще ме носиш, докато я свърша.
— Съгласен съм, момко.
На гръб вдигнал Симо дебелия спътник. Той запял доволен. Песента щом свършил, снел го от гръб Симо, на свой ред го яхнал и запял игриво:
— Тра-ла-ла, тра-ла-ли! Тра-ла-ла, тра-ла-ли!
Пее и не спира. Дебел Големанко преплита краката и вика задъхан:
— Стига! Няма ли край тая пуста песен?
— Тя сега започва — отговаря Симо и пак продължава: — Тра-ла-ла, тра-ла-ли! Тра-ла-ла, тра-ла-ли!…
С крака подкосени крещи Големанко:
— Ох, ох! Няма ли край таз песен проклета!
— Не, умни другарю, тука е средата — отговаря Симо и все продължава: — Тра-ла-ла, тра-ла-ли!…
Дебел Големанко грохнал от умора, паднал насред пътя.
— Ох, умирам, момко! Твоето тра-ла-ла-ли на земята ме свали!
Весело отвърнал Симо:
— Тая песничка любима дава ум за деветима: който на чужд гръб живее, тая песен му се пее!

Българска народна приказка от Ран Босилек  

Ран Босилек е един от авторите, които съчетават рядката дарба на лирика и прозаика. Голямото му по обем творчество за деца е представено в десетки отделни издания и сборници. Ран Босилек е един от създателите на художествено оформената детска книга в България. Важна част от творчеството му е отношението между оригиналното творчество и влиянието на фолклора върху него. Той е един от пламенните радатели за създаване на правдива, съдържателна и високохуманна литература за деца у нас.