Из творчеството на Блага Димитрова

На 2 януари 2016 се навършиха 94 години от рождението на великата българска поетеса Блага Димитрова. Тя е родена в Бяла Слатина. Започва да пише още като ученичка. Първият й роман - „Пътуване към себе си“, се нарежда сред най-добрите й творби, наред с „Отклонение“, „Страшният съд“, „Лавина“ и забраненият по време на тоталитарния режим роман „Лице“.

Между 1987 и 1989 публикуване на творбите й е забранено заради десидентските й възгледи и дейности. Признание за дейността си като писател Блага Димитрова получава с удостояването с множество български международни литературни награди и отличия, включително орден „Стара планина“ - първа степен.

Припомняме откъси от нейното творчество:

„Силен е не онзи, който може да се изкатери до голяма височина, а онзи, който не допуща да се смъкне по-ниско от веднъж постигнатото.“

„Само дълбоките дири значат истински изживян живот. И най-вълшебният миг сякаш не е съществувал, щом не е оставил своя следа, свидетелство за истинността си. Инак по какво се отличава от един сън? Споменът за сладките мигове горчи, ако тоя спомен не се е материализирал в нещо живо, трайно, самостоятелно. И най-чудната любов не радва, ако от нея не се роди една детска усмивка, едно дръзко дело или поне една песен.“

„Да се чувстваш нужен. Въпреки всичко. Да бързаш занякъде, да носиш нещо, да вярваш, че те чакат, че без тебе не могат, че се взират в далечината идеш ли. Да изненадаш света с някакво откритие. Но аз нищо не носех освен едно опетнено име. Никой не ме чакаше, никой не гледаше жадно към пътя, да се задам, не броеше минутите. Скоростта, с която летях, се превърна в сух, безплоден вятър. Скорост, скорост към нищото,опустошителна като суховей. Целият ти досегашен живот пробягва мълнийно пред очите ти. Искаш да се вкопчиш в нещо, да се задържиш на ръба на пропастта. Не е възможно да бъдеш излишен на тоя свят. И последният човек е нужен някъде, някому, за нещо.“

„Ако ти си станал необходим на другия, ако си станал неотменима част от въздуха край него, от мислите му, никой не може да те изскубне от живота му.“

„Няма по-деформираща тежест на земята от женска участ, когато жената е принудена да върши с нелюбим онова, което копнее да върши с любимия. Цяла се осакатява!“

„Само една любов признавам на тоя свят - да обичаш независимо от това, обичат ли те, носят ли ти сигурност, подкрепят ли те, като че ли си недоразвито същество и се нуждаеш от патерици. Независимо от това, изгодно или не, благоразумно или не. Да обичаш, защото обичаш. Това е единственото основание.“

„Ние сме онова, което прави от нас любовта. Срещне те стар познат и се провикне: - Какво става с тебе? Не мога да те позная! Ние сме онова, което кара другите да кажат: - Не си ти! Ние сме онова, което кара самите нас да се изплашим: - Какво става с мене? Не мога да се позная! Всичко онова, което ни сковава в собствени граници, не сме ние. Ние сме, когато станем своята противоположност. Когато се изскубнем от верижката и изненадаме себе си. Ние сме онова, което прави от нас любовта.“

„Ако жената изживява най-силно любовта в споделянето с приятелка, то мъжът я изживява най-дълбоко в мълчанието. Каква тайна, гъста наслада се крие в това безмълвие, всеки мъж сам си знае. Може би това е ревнивото чувство на собственик, който не допуща да сподели любимата с друг? Може би това е израз на закрила и нежност към жената? Може би това е стеснението, което в любовния миг е било изтласкано от страстта, за да нахлуе след това с по-голяма сила? А може би това е мъжкият инстинкт да спечели жената завинаги: защото само мълчаливият, дискретен мъж е истински мъж в очите на една жена.“

„Женствеността е рядка искра, която лумва само при досег с истинска мъжественост.“

„Страшна сила е събрана в ръцете на любимия мъж. Дългите, прочувствени пръсти умеят да те докосват и да четат всяка гънка на кожата ти като азбука за слепи. Могат цяла да те прочетат. Да изтрият всеки спомен от друго докосване по тебе. Могат да те моделират и да изваят една богиня от тебе. Но в същото време и да те подчинят. Страх и нежност, закрила и заплаха. Каквото и да бъде, нека де е от неговата ръка! От ничия друга, само от неговата!“

„След залеза на всяка обич,
настъпва болка и тъга.
След залеза на всяка вечер
остава мрак и тишина.
Когато някои си отива,
ти нямаш сили да го спреш.
Когато видиш че една любов умира,
ти не можеш с нея да умреш.
Разбираш че мечтите са измама,
че си обичала, а обич няма,
че споменът е болка отлетяла,
че си била щастлива, а не си разбрала.“

„Без любов от днес нататък ще живея.
Независима от телефон и случай.
Няма да боли. И няма да копнея.
Ставам вързан вятър и замръзнал ручей.
Няма да съм бледна подир нощ безсънна -
но и няма да ми запламти лицето.
Няма вдън земя от мъка да потъна -
но и няма да политна към небето.
Няма да съм лоша - но и няма вече
жест като безкраен хоризонт да сторя.
Няма да ми притъмнява - но далече
няма да ми се отваря цял простора.
Няма вечерта да чакам изтомена -
но и утрото за мен не ще изгрява.
Няма от слова да зъзна вкочанена -
но и няма да изгарям над жарава.
Няма да заплача на жестоко рамо -
но и няма от сърце да се засмея.
Няма да умирам аз от поглед само -
но и всъщност няма вече да живея.“

„На разсъмване, щом разпозная
потопения в изгрева хребет,
още първата мисъл е тая,
че не трябва да мисля за тебе.
И през целия ден вероломна
тя, където отида, ме дебне
и каквото да правя, напомня,
че не трябва да мисля за тебе.
А когато нощта е надвисла
всяка болка във сън да обсеби,
аз не мога да спя и все мисля,
че не трябва да мисля за тебе.“

„Нищо друго не мислех, не търсех, освен усмивката си. Да мога да продължавам да се усмихвам, сякаш нищо не се е променило, сякаш няма от какво да се плаша.“

„Впрочем какво по-страшно наказание от въображаемото изживяване на нещо, което би могло да бъде и не е било?“