Честита Баба Марта!

Всяка година на 1 март българите по традиция се закичваме за здраве с мартеници от усукани червени и бели конци (любопитни факти за мартеницата и легендите за нея може да прочетете тук). В българските традиции празникът на Баба Марта е символ на пролетта и носи пожелание за здраве и плодородие в началото на новия цикъл в природата. 

Баба Марта е митологичен образ в българския фолклор, който олицетворява променливия месец март. Според преданията тя е сестра на Голям и Малък Сечко (Януари и Февруари), които всяка година успяват да я разлютят, изпивайки виното й. От тук идва и поверието, че Баба Марта трябва да се умилостиви, защото настроението й оказва силно влияние върху времето. В народните представи Баба Марта е капризна и своенравна. Когато е засмяна, времето е слънчево и топло, но ядоса ли се, бързо се разваля. Свикнали сме да свързваме колебанията на времето с непостоянството на женския характер. 

Народът ни има приказно обяснение за променливото време през този месец.  За него разказва Елин Пелин в:

Голям Сечко, Малък Сечко и баба Марта

Голям Сечко, Малък Сечко и баба Марта — двама братя и една сестра — имали общо лозе. От него те изкарвали три бъчви вино — на всекиго по една.
Голям Сечко цял ден ходи, скита по калове, по студове, сняг го вали, вятър го духа и вечер се върне капнал от умора. Седне да си почине, хапне си, пийне си, каквото му е редът, че чашка, че двенки, че килце, че две — изпил си бъчвата с виното.
Малък Сечко — и той като брата си. По реките ходи, леда чупи, снега топи, порои отправя, горите чисти, гнезда за скорците готви, цял ден ходи нагоре-надоле, умори се, върне се вечер, хапне си, пийне си. Ха чашка, ха още една, че килце, че две — и той си изпил виното.
Тръгнат двамата братя на сватба, на кръщавка илн някъде на гости и умират от срам, че нямат вино.
А пък бъчвата на баба Марта си стои в зимника непобутната — пълна-пълненичка.
Няма какво! Двамата братя решили да изпият вино-то на сестра си. Решили и го сторили. Днес тоя точне, утре оня точне — и виното се свършило.
Дошла баба Марта, запретнала ръкави, разшетала се да среща пролетта, както е прилично. Шетала, шетала, уморила се, седнала да си почине. Рекла да похапне, сетила се за винцето и рекла да си пийне.
Като отишла при бъчвата — що да види. В нея не останало ни капка. Дъгите й се разсъхнали, обръчите й се разслабили.
Разбрала баба Марта, че е ограбена от братята си, разсърдила се, разфучала се, леле-мале — насреща й се не излиза! Фучала, бесняла, клела, викала, па седнала, та заплакала. Сълзи реки потекли от очите й.
Плакала, плакала, най-после се утешила.
— Ех, ако са го изпили, моите братя са го изпили, не са чужди хора я — казала тя и се засмяла.
Утешила се, но все пак й било мъчно и обидно, останала без винце и че братята я излъгали.
И всеки път, кога си спомни за това, тя се сърди и плаче, но ядът бързо й минава и тя пак се засмива.