По стъпките на Вазов и дядо Йоцо

Това е едно от любимите места на българския писател Иван Вазов. Тук той идва много пъти, за да черпи вдъхновение от красотата на природата. Тук той написва един от най-известните си и хубави разкази - „Дядо Йоцо гледа“. Тук пише и пътеписа „Из мала Стара планина“. Днес мястото е превърнато в атрактивна туристическа дестинация и е познато като Вазова екопътека.

Живописният път води и към един от най-красивите водопади в родината ни – Скакля. Със своите 85 метра той е четвъртият по височина водопад в България.

Изходната точка за Вазовата екопътека е Гара Бов (на около 50 км от София), а крайната - село Заселе. Екопътеката се изминава за около час и половина в едната посока.

Есенен пейзаж

Пролетен пейзаж

Ето как Вазов пресъздава красотата и очарованието на това място в пътеписа  „Из мала Стара планина“: 

„Околността беше покрита с буйната зеленина на орешаците. Те тъдява растат в голямо изобилие, растат и по урвите, и по планината. Колкото повече се качвахме, толкоз пътя ставаше по-върл и лош; но затова пък изгледа наоколо печелеше. Долината се разтваряше по-живописна, заградена от зелени и стръмни височини. На изток от Искъра те се издигаха твърде високо, прошарени с дъбови горици, усамотени ниви и колиби, заглъхнали в шумалак и залепени на урвите като орлови гнезда. Отсам, право над главата ми, стърчеха грамадните жълтеникави скали, що увенчават чукара и които такъв странен ефект произвеждат, като ги гледаш от линията...

...Ние сме възлезли твърде нависоко, широк хоризонт се разтваря пред очите ми. Планинските бърда отсреща представляват чудесна картина. В една падина там, много нависоко, е сгушено хубавото село Бов. То дава името си на цялата оная планина. Общият тон на всичко е зелен. Красотата е неизказана. Зад нас чуката, по ребрата на която лазим, се увенчава пак от жълтеникави грамадни скали, чийто пласт върви хоризонтално по върховете, следва техните завои, ту полускрит от растителност, ту гневно озъбен над пропастите...“

В крайната точка на Екопътеката - село Заселе, е живял и Йордан Църнярски, който е станал и прототип на героя на Иван Вазов в разказа „Дядо Йоцо гледа“. От село Заселе се разрива пленителна панорама към възвишенията на Стара планина и Искърското дефиле. Тук се намира и скалата, от която слепият дядо Йоцо е „гледал“ с разплакани очи и разтуптяно сърце към символа на нова България - железницата.

Дядо Йоцо.  Илюстрация на Вадим Лазаркевич

„От заран до вечер той стоеше на скалата, слушаше гълчът, пукотите, ударите на мотиките в земята, търкалянето на колцата, движението, смесения шум от усилията на гигантското дело.
Железницата се свърши и заработи. Дядо Йоцо чу с трепет първите писъци на свирката на паравоза, трещенето на колелата по релсите.
Пищеше и трещеше „българската железница“! Той сякаш оживя, възроди се.
Отиваше редовно на скалата, щом наближаваше часът на влака, за да чуе свирката и да погледа българската железница как фучи из устието.
Железният път се свързва в мислите му с понятието за свободна България. Той му говореше с гърмежа си ясно за новото, за „българското“ време. Както преди нищо не наумяваше в селото за него: само „свирката“ му обаждаше това. И когато наближаваше тя да изпищи, той зарязваше всичко и тичаше с тояжката си на канарата, за да гледа…
Пътниците, изправени на прозорците на вагоните да гледат живописните завои на пролома съгледваха учудени на един рът отсреща, че стои един човек и им маха с шапка. Това беше дядо Йоцо. Той поздравяваше по тоя начин нова България.
Съселяните му привикнаха да го виждат всеки ден на скалата и си казваха ухилено:
— Дядо Йоцо гледа…“