Българка е най-великото мецосопрано на 20 век

Снимка: Софийска опера и балет

Знаете ли коя е Елена Николай? Това е българска оперна певица, величие на световната музикална сцена. И макар в родината ни да се знае много за нея, светът я признава за най-великото мецосопрано на 20 век. За съжаление нито един филм с нейно участие не е показван в България... 


Нейната история ни пропомня журналистът Венелин Митев в новата си книга „Прогонените гении на България“, която издателство „Книгомания“ пуска на българския пазар. Публикуваме откъс от книгата без редакторска намеса:  

ЕЛЕНА НИКОЛАЙ НЕ Е ПРИЕТА В НАШАТА КОНСЕРВАТОРИЯ – БИЛА „БЕЗНАДЕЖДНО НЕМУЗИКАЛНА”

Елена Николай (24.01.1905, Церово, Пазарджишка област – 23.10.1993, Милано) е велика оперна певица, мецосопрано. Завършва Американския колеж в Самоков и най-реномираната музикална академия „Джузепе Верди” в Милано. 17 години е примадона на миланската Ла Скала, 23 сезона – на „Сан Карло” в Неапол и още толкова на „Арена ди Верона”. След като слиза от сцената, се снима във филми на Виторио де Сика.

Елена Николай е ученичка в Американския колеж в Самоков, когато диригентът на училищния хор извиква майка й и казва:
„Дъщеря ви има златно гърло. Родена е за певица, трябва да учи пеене“.
Всъщност момичето тогава се казва Стоянка Савова Николова, псевдонимът й Елена Николай идва много по-късно. Майка й Парашкева е бедна женица от пазарджишкото село Церово, в онзи момент прислужница в Самоков. И вдовица – мъжът й умира малко след раждането на детето, затова едва свързва двата края. Добре че точно по това време се появява един добър човек – големият педагог и певец Иван Вульпе, който се съгласява да подготви момичето безплатно за изпитите в Консерваторията.
На първия тур – пеене, Стоянка се представя чудесно и й пишат шестица, но на втория тур – пиано и солфеж, й лепват двойка. Мнението и на двете пианистки от комисията е безапелационно: кандидатката е безнадеждно немузикална!
Вульпе се спуска да обяснява на всеки член на журито поотделно, че отхвърлят един рядък талант. Напразно. Стоянка, разбира се, много се отчайва, но само за кратко. След което изправя глава и се амбицира сама да докаже, че ще успее. Продължава да пее и да учи пиано.
Като вижда огромното й желание да стане певица, майка й пише сърцераздирателно писмо на сина си Кольо, който работи и учи в Америка. И скоро получава отговор: „Стоянка да стяга багажа си и да идва при мен!“.
Така по-малката сестричка се озовава в град Обердин, щата Охайо, и там се записва да учи философия като брат си, като едновременно с това работи като продавачка. Но след година и половина узрява за идеята да напусне университета и да замине за Италия, за да учи пеене. Най-напред се озовава в консерваторията „Николо Паганини” в Генуа, но още след първия сезон си дава сметка, че тя не е за нея. Амбициите й са много по-големи. Заминава за Милано, за да продължи образованието си в най-реномираната музикална академия „Джузепе Верди”. Явява се на много труден конкурс – 70 кандидати само за три места: едно сопрано, един тенор и едно мецосопрано. Тя печели първото място. Оценката на журито: 1) великолепен мецосопранов глас; 2) безспорна музикалност; 3) ярък театрален темперамент; 4) красива сценична фигура и изразително лице.
Докато следва, тя живее много бедно – веднъж даже остава без пари и храна за цели десет дни! Но през 1933 г. завършва с отличие като ученичка на прочутия маестро  Винченцо Пинторио.  Въпреки това в началото пее в оперни театри в малки градове. (Едно съществено пояснение ми даде преди години Иван Бенчев, авторът на книгата за Елена Николай „Горчивата чаша на успеха”: най-опасната и разбираща публика в Италия е в провинцията, там всеки пее и познава оперите, които гледа от А до Я, а когато нещо на сцената не е по вкуса на публиката, тя свирка, хвърля яйца и домати и спектакълът се превръща във фарс. Няма значение дали си начинаещ или „божество”.)
На един такъв спектакъл в Малта, в който пее Магдалена в „Риголето”, Стоянка не може да синхронизира пеенето си с квартета на финала. Когато се връща в Милано и разказва на своя професор какво се е случило, той и един възрастен импресарио веднага решават, че незабавно трябва да смени името си, защото иначе лошата слава на неподготвена певица ще я преследва навсякъде. Освен това името Стоянка Николова е много трудно за произнасяне от италианците. Импресариото решава, че осанката й е царствена и прилича на кралица Елена, жената на последния италиански крал. А фамилното й име е Николова и оттам идва Николай. Така Стоянка Николова става Елена Николай и това име й остава за цял живот.
Биографът й Иван Бенчев, разказва, че пътят й към голямата сцена започва по много смешен начин. Елена Николай е на 29 години, когато град Кремона празнува 100-годишнината на Амилкаре Понкиели, чието име краси градчето със златни букви, заедно с имената на Авати и Страдивариус. Честването включва и двете най-силни опери на композитора: „Джоконда“ и „Блудният син“. Поканено е цяло съзвездие от певци – Джина Чиня, Бениамино Джили, Марио Базиола, Джана Педерчини и др. На пулта – великият Тулио Серафин. На Елена Николай е поверена втората мецосопранова роля в „Джоконда” – Сляпата. Премиерата идва, минава първо действие, всичко върви блестящо, но зад кулисите се развихря скандал, който поставя спектакъла на ръба на провал. Примадоната Педерчини, която пее Лаура, влиза в яростен спор с импресариото и най-безцеремонно напуска театъра, без да помисли какво ще се случи след нейната крайно безотговорна към публиката постъпка. Кой може да я замести? Джина Чиня се втурва към Тулио Серафин и му показва кой може да спаси спектакъла: Елена Николай знае партиите и на Сляпата, и на Лаура. Елена съблича единия костюм, в движение гардеробиерките набързо преправят костюма на Лаура и я обличат. В трето действие в ролята на Сляпата излиза една хористка, тъй като участието е съвсем малко. И ето я Елена Николай като Лаура, замествайки не кого да е, а самата Педерчини. Когато изпява арията „Морска звезда”, публиката направо избухва в нестихващи аплодисменти.
След „Джоконда“ идва „Блудният син“, където главната роля е поверена на другата примадона – Стиняни. Историята се повтаря, макар и в малко по-различен вариант. Този път певицата въобще не пристига и Елена Николай за втори път замества отсъстваща примадона, отново в главна роля. Така пътят й към световната слава е открит.
И до днес в оперните среди се говори с възторг не само за изумителния й талант, но и за нейната безкомпромисност по отношение на изкуството. Помни се случаят как зашлевява известен музикален критик и той полита надолу с главата по стълбището на „Ла Скала“.
Критикът Франко Абиати следи отблизо кариерата й и пише за изявите й в открития Летен театър на Милано, който всъщност е стар средновековен замък. Но с течение на времето, както често става в живота, критикът, без основателна причина, започва да публикува все по-неласкави критики за нея. Да се отзоваваш така за световно утвърдена певица, при това любимка на публиката, е най-малкото странно. Историята се повтаря и потретя и най-после след поредната отрицателна оценка за изпълнението на Елена Николай в „Аида“ на сцената на „Ла Скала“ , което и зрителите, и самата тя смятат за чудесно, между двамата следва обяснение. Разговорът става в един от антрактите на операта „Ирис“ от Маскани. Мястото е ослепителното фоайе на „Ла Скала“, а, както се досещате сами, не липсват и зрители. Явно провокирана от незаслуженото отношение на Абиати, който забравя кавалерското чувство, възпитанието, а и почитта, която дължи на оперната примадона, Елена Николай губи контрол и му зашлевява шамар. Едно уточнение: тя е с една глава по-висока от критика – 178 см, стройна като балерина, но излъчва сила и величие. Зашеметен от удара, критикът се търкулва по стълбището. На другия ден всички говорят за случката, а Елена Николай е в центъра на вниманието на вестници, зрители, колеги и ценители. Всеки, който познава италианската публика, може да си представи каква буря поражда конфликтът Абиати–Николай. „Това е малко или много война между звездата чужденка (българка) и един от колегите музикални критици. Множеството е на страната на Елена, възхитено от смелостта на чужденката, търсеща правото си, и то не само със слово, срещу всесилния критик. Лошото в случая е, че ръководството на „Ла Скала“ застава на страната на италианеца – по обясними причини. И въпреки неотложната нужда на театъра от една от първите му звезди я отстранява за две години”, разказва Иван Бенчев.
Тя обаче заявява: „Няма да се моля. Аз съм Николай, при това българка! Светът е мой“… И след време директорът на Скалата е принуден да отстъпи. Купува най-старото шампанско и огромен букет и на колене я моли да се върне. Така тя се връща, и то в най-великото изпълнение на „Трубадур“ на всички времена. До 1949 г. изнася с огромен успех 20 централни мецосопранови роли на миланска сцена, сред които Еболи, Сантуца, Адалджиза, Улрика, Амнерис, Изолда, Далила, Шарлота, Клитемнестра. Освен това е постоянен гост на големите италиански театри (Торино, Венеция, Рим, Палермо, Парма, Генуа, Флоренция), на повечето европейски сцени, а също и в двете Америки – Чикаго, Далас, Ню Орлиънс, „Метрополитън“, Лос Анджелис, Сан Франциско, Мексико Сити, Монреал, Рио де Жанейро, Буенос Айрес, Хавана, Сантяго де Чили, Канада, Колумбия, Венецуела.
Цял свят я признава за най-великото мецосопрано на XX век.
Изключителния си по обем (близо три октави) и красота глас тя владее съвършено. Низините й са дълбоки, благородни, центърът – мощен, широк, височините – бляскави. Техниката й е белкантова, безупречна и й позволява да се движи в обширен репертоарен диапазон – от Монтеверди, Вивалди и Глук, през Доницети, Белини, Верди, до Вагнер, Рихард Щраус и Мусоргски. Споменах Вагнер. Колко наши елитни певици с международна кариера си разрешиха като нея да пеят Вагнер?
Елена Николай е най-добрата изпълнителка на Брунхилда в тетралогията на Вагнер. С тази партия тя се изявява най-вече на сцената на Арена ди Верона. (Наскоро разбрах, че в Арена ди Верона, за цялата й стогодишна история, 19 българи са пели ключови роли. За сравнение гърците са само двама, румънците – четирима, руснаците – седем.) Пак в ролята на Брунхилда я аплодират Рим, Флоренция, Парма, Болоня, Реджо Емилия, Мюнхен, Хамбург. Италианският печат пише: „Какъв парадокс, първата „италианска“  Брунхилда е от България!”
Елена Николай пее и в „Лоенгрин“, „Тристан и Изолда“, „Рейнско злато“…
С една дума, тя е феномен  – помитаща гласова даденост, темброво великолепие, властно и категорично присъствие.
Единствената роля, за която мечтае цял живот, но не я изпълнява, е Мадам Бътерфлай от едноименната опера на Пучини. Защо? Ами защото тази партия е  предназначена за високо сопрано и изисква крехка, нежна фигура. Елена Николай обожава Пучини и съжалява, че великият композитор не е създал нито една голяма роля за мецосопрано, а е заложил  изцяло на сопраните интерпретацията на своите героини. Един-единствен път тя пее Пучини през 1954 г. в театър „Муничипале“ в Сао Пауло, Бразилия. Тогава изпълнява ролята на студената и жестока принцеса в „Сестра Ангелика“. Ролята е епизодична, но има една голяма ария – монолог, и  Елена Николай се превъплъщава блестящо в образа.
Не знам дали си давате сметка какво значи едно мецосопрано да пробие и да се наложи като № 1 в Италия. За разлика от Борис Христов, който налага много бързо превъзходството си над сравнително малобройните италиански баси, тя води епични битки, за да бъде призната за  продължителка на великите вокално-артистични традиции на предшественичките си. И да надмине както тях, така и съвременничките си мецосопрани.
Елена Николай вече е в зората на Христовата възраст, на 33 години, когато нейният професор Пинторио я запознава с внука си, доктор Андреа ди Маджо, и той се влюбва в нея от пръв поглед, въпреки че тя е доста по-висока от него. Женят се през 1937-а, а на следващата година примата ражда първата си рожба, която след няколко месеца умира. Второто им дете се появява на бял свят през 1940-а, когато Елена вече пее в Скалата. Кръщават го с две имена – Мария-Аурора. Странно е обаче, че майката нарича дъщеричката си по български – Минка. Впоследствие тя ще насочи Аурора-Минка към изкуството и ще я изпрати да учи пиано в скъпо частно музикално училище. Минка полага големи усилия, но се оказва, че няма дарба и както повечето деца на велики музиканти и певци не може да продължи пътя на майка си. След време тя ще се обърне към друга кариера и ще стане юрист.
За разлика от повечето примадони, около които поради естеството на работата им в оперните среди непрекъснато се вихрят скандални любовни истории, Елена Николай през целия си живот остава вярна съпруга. Докато д-р Ди Маджо е жив, а и след това, тя не си позволява нито една волност. 19 сезона е примадона на Ла Скала, 22 сезона – на Сан Карло в Неапол, най-стария оперен театър в Европа, и още толкова – на Арена ди Верона. Не друг, а великият Борис Христов признава, че когато пее с нея, винаги ще е № 2. А Мария Калас просто се страхува от нея. Гласът на феноменалната българка и актьорското й майсторство я изкарват от равновесие. Елена Николай знае това и гледа да не я дразни, особено след като истеричната гъркиня се сбива на сцената с Марио дел Монако. Затова, когато Тулио Серафин иска тя да пее Норма вместо Калас, а Калас да поеме нейната партия на Адалджиза, Елена Николай се засмива и казва:  „Тулио, ти си голяма хиена и хитрец, но аз няма да се хвана на твоите номера!“ Той въздиша: „Жалко, загубихме единствената Норма!“
През 1963-а по собствено желание Елена Николай напуска оперната сцена, макар че е само на 58 години. Иска да я запомнят на върха. „Тя слезе от сцената като истинска кралица! – възкликва най-големият диригент на всички времена Тулио Серафин. – Елена Николай бе не само забележителна Азучена, Амнерис, Ортруд. Тя се справяше великолепно с всички роли – от най-скромната до най-сложната. Феноменален глас, завладяващо артистично присъствие – това виждах цели 30 години от дебютния ни съвместен спектакъл в Кремона през 1934 г.“
Причината за оттеглянето й? Само за един месец умират майка й и съпругът й. Тя се чувства съсипана. И ужасно уморена. В един момент през главата й даже минава мисълта да се самоубие. Но точно тогава по телефона й се обажда най-големият италиански кинорежисьор Виторио де Сика:
„Госпожо Николай, аз съм ваш най-искрен почитател от десетки години. Снимам филм, в който ми е необходима артистка за главната роля. Пробвах много, единствена вие ставате“.
През следващите години Елена Николай прави с него седем филма. Всички те са прожектирани по цял свят, включително и в Болшой театър, у нас – нито един.
В България тя пее само няколко пъти – през 1942, 1956 и 1961 г. Тогава  ценителите на операта имат възможност да се възхищават от нейния силен и разтърсващ глас в ролите на Амнерис, Адалджиза и Азучена.
По време на нейното гостуване в София една сутрин някой чука на вратата на стаята й в хотел „България“, където е отседнала. Отваря и вижда млад мъж в черен костюм. „Вие ли сте другарката Николай?“ – пита той. „Аз съм госпожа Николай“, отговаря примата. „Изпратен съм от ЦК на партията, за да ви поканя на банкет, организиран във ваша чест. Ще се радваме да ни изпеете нещо“, обяснява мъжът. „Благодаря за поканата, но ще ми бъде трудно да я приема, понеже вече имам договор с Концертна дирекция и не мога да го нарушавам. Така че съобщете в ЦК, че банкетът ще мине без мен“ – охлажда ентусиазма му Елена Николай.
Представяте ли си с какъв ужас си е помислила, че ще трябва да пее на някакъв банкет на самодоволни партийни величия, докато мляскат печени мръвки!
Интересен детайл в биографията на най-великото мецосопрано на XX век е, че двайсет години тя спонсорира дома за стари музиканти „Верди“ в Милано, където са погребани великият маестро и жена му Джузепина. Затова на стари години и Елена Николай отива в дома „Верди“.  
„Много хора се чудят и все ме питат защо живея в Дом „Верди“. Защо не живея с Минка? В къщата „Верди“ аз имам всички най-големи удобства. Взела съм си всички скъпи на душата ми вещи, килими, картини, книги… И тук, в този дом, сред спомените си бих искала да доживея дните, които Господ ми е дал“, пише в спомените си Николай.
Завесата на живота й се спуска на 23 октомври 1993-а.
„Отиде си един от най-здравите стълбове на театър „Ла Скала“ и въобще на оперния театър – пише италианският печат… – Отиде си Елена Николай, която живееше в Италия, но никога не забрави българските си корени“...
На вратата на гримьорната й в „Ла Скала“ и до днес виси златна табелка: „На Елена Николай от признателна Италия“.  

В „Прогонените гении на България“ Венелин Митев  разказва за знаменити наши сънародници, станали световноизвестни, след като са напуснали родината. Авторът вплита в разказа си малко известни факти, както и подробности от личния им живот. Сред героите на книгата са Пиер дьо Ронсар, Асен Йорданов, Борис Христов, Боян Райнов, Елена Николай, Васко Абаджиев, Джон Атанасов, Силви Вартан, Румен Антонов, Самуил Рефетов, Шефкет Чападжиев, Юл Браун и др. По пътя към успеха те никога не се предават, но и не забравят, че са българи, което изтъкват винаги.