Да си спомним за Левски от разказите на Иван Вазов

На 17 юли 2016 се навършват 178 години от рождението на Апостола на свободата Васил Левски. Да си спомним за безстрашието, смелостта и дързостта на този велик българин с три разказа на Иван Вазов: „Апостолът в премеждие“, „Чистият път“ и „Из кривините“.

Апостолът в премеждие 

На мястото, дето днес се красува княжеският дворец, на 1871 година стоеше старият валийски конак, със своите лоши, сбутани, с неправи стени здания, снабдени с вехти чардаци-коридори към тесния, постлан с камъни двор, и със своята голяма дървена порта към запад, вардена от двама стражари, отляво на която стърчеше джамия, а отдясно се зеленееше голяма върба с увиснали до земята клони, що едничка радваше погледа тука.
През един хубав юнски ден в нея година из конашката порта излязоха вкупом няколко заптиета, спряха се на малкото мегданче там, пошушукаха си няколко време, па се пръснаха по разни посоки.
Един от тях, познатия Али чауш — чернокож, брадат, с грубо и подпухнало лице турчин — улови чаршията — днес Търговска улица, — проби си път през шумния върволяк, който гъмжеше из тясната, с притиснати и ниски редове от бакалници и дюкяни улица, като се вгледваше внимателно в някои лица. Когато пристигна при хана на Трайковича, той го изгледа изпитателно, както и кръчмата му, попипа машинално револвера си, като да се убеди, че е на мястото си в калъфа, па потегли да влезе в хана.
Току в същия миг едно заптие се задаваше отсреща му. Али чауш се спря до вратнята на хана и го възчака.
— Какво научи? — попита го той ниско.
— Прегледах, но такъв не намерих — отговори заптието, като си обриса с кърпа изпотения бръснат врат.
— Ти гледа ли добре? Запомни ли хубаво? Около двайсет и пет годишен, рус, сивоок, мършав, средна ръст и с черно сако. Иди на другия хан! Най-много гледай очите: сиви, много сиви — гълчеше Али чауш наставително, а очите му играеха на четири и забележваха кой минуваше край хана и кой влязваше в него.
— Разбрах, Али чауш! — и заптието отиде.
Този разговор между двамата заптии се отнасяше за Василя Левски, когото търсеха да уловят.
По това време неустрашимият апостол беше дошел от Пловдив в София, под предлог, че е търговец за вълна, та устрояваше комитета, който по-после стана исторически прочут по обира на турската хазна при Арабаконак. Софийската полиция, предизвестена телеграфически от пловдивската за това, беше цяла на крак. Рояци заптиета бяха пуснати за него. Али чауш, най-живият и съобразителният от тях, ръководеше диренето от няколко деня и даваше нужните наставления на полицейските хора, заедно с точното описание лицето и облеклото на революционера.
Прочее, Дяконът се намираше в голяма опасност; винаги дързък и безстрашлив до безразсъдство, убеден в кекавостта на турската полиция, самоуверен, може би верующ в звездата си, тъй като досега безброй пъти беше се изтървавал из ноктите на враговете си, той нито подозираше, че е подушен, нито приятелите му в града знаеха това нещо, за да му дадат по-сигурно убежище.
Острите погледи на Али чауша се втренчиха изпитателно и в Илчовото кафене, което беше залепено до Трайковичевата кръчма, и той влезе в него, преди да влезе в хана.
В кафенето имаше четири души: един гост — българин, едър, дебел, във френски дрехи, — който пушеше наргиле на пейката; Илчо кафеджият, който точеше един бръснач на ябелието[1], а пред огледалото — чиракът му бръснеше други един гост, обърнат гърбом към вратата, с руса коса и черно шаячено сако.
Той беше Васил Левски.
Али чауш поздрави българина с наргилето, когото познаваше, отиде при кафеджият и го попита с равнодушен уж вид, но ниско:
— Няма ли тука в хана, Илчо, един… търговец? — и турчинът направи описание на лицето и на дрехите на Дякона.
— Не знам, Али чауш, аз в хана се не меся — отговори кафеджият и продължаваше заниманието си спокойно, защото той не познаваше Левски, нито се интересуваше да разбере защо Али чауш търси такъв човек.
— Един сив, сух… — повтори Али чауш, като машинално хвърли очи към Левски, на когото само гърба можеше да види.
Тоя разговор, станал с нисък глас, биде чут обаче и от другите в кафенето.
Ръката на чирака затрепера, бръсначът се затресе в нея, като че иска да падне. Лицето му прежълтя от страх! Бедното момче познаваше, че бръсне Левски.
Но още повече се беше изменило лицето на едрия българин, който на пейката дърпаше наргилето. Той беше побелял като платно: той беше г-н Хр. Ковачев, приятел на Левски, и сега виждаше, че Дякона е изгубен.
Лицето на Левски, което се отражаваше в огледалото, остаяше тихо и спокойно. Нито една жила не трепна по него, нито едно вълнение не пропъпли по ледната му физиономия. Това необходимо, извънчовешко самообладание го не напущаше и в най-страшните опасности, с които беше насеян неговия невероятен, премеждлив живот.
Али чауш седна на пейката и запали цигара.
— Какво си ти, Христо ефенди? Болен ли си бил? — попита Али чауш софиянеца, като изгледа побледнялото му и развалено лице.
— Ба… Али чауш… Да… Не! От горещината… — измънка замаяният Ковачев.
— Момче! Дръж хубаво бръснача, че ще ме порежеш! — изгълча строго Левски на момчето.
Турчинът се извърна неволно към черното сако на Апостола, па почна да се разговаря за дребни работи с Ковачева.
„Тоя проклетник чака да се свърши бръсненето, па да изгледа Дякона в лицето… изгубен е!“ — помисли си Ковачев. Но в тая критическа минута примерът от спокойствие и хладнокръвие на Дякона го ободри, едно вдъхновение му дойде: той си спомни, че Али чауш има една малка слабост: пиеше.
Той го покани:
— Една ракия не пиваш ли, Али чауш?
Турчинът прие.
Той люхна двайсетте и пет драма ракия, замляска с измокрени устни и с посветлели очи и с клюмване отговори на поздравлението на Ковачева.
— В горещо време ракията прохлажда — забележи пак Ковачев, — не заповядате ли още?
И без да чака отговор, заръча нови двайсет и пет драма. Турчинът изпи и тях, като си изжабурка шумно устата с вода.
За да му отвлече съвършено вниманието, Ковачев заразправя ниско с лукава усмивка някаква си сладострастна история за една шалварлия софиянка, известна по леките си нрави, от което се изпълниха с влага очите на сластолюбивия турчин, който изпи още едно петдесетниче, без да мигне.
„Сега е минутата да изфиряса, без да го сетят“ — мислеше си Ковачев, като хвърли бръз, знаменателен поглед на Левски, който стана от стола си и си поправяше вратовръзката пред огледалото.
Но той с ужас видя, че Левски, вместо да се изсули тихичко, обърна се с лице право към турчина, изтърси се и взе да плаща на момчето. Али чауш неволно се обърна и го погледна. Сивите, ясни, спокойни очи на Апостола се спосрещнаха с Алиовите.
На Ковачева космите щръкнаха на главата.
Но той се окопити завчас.
— Наздраве! — поздрави той Левски учтиво, по обичая.
— Честито, челеби! — поздрави го и Али чауш с едно небрежно, широко темане, па се извърна пак към събеседника си и продължи лакомия разговор.
Левски излезе из вратата.
След половина час Али чауш си спомни мисията си и остави Ковачева, па влезе в хана, за да продължи диренето си и да изгледа гостите.
В тая същата минута три заптиета караха с победоносен вид, с щикове на гърба им, петима души изплашени българи, уловени в разни ханища.
И петимата бяха руси и с черни сака!
Ковачев пред вратата на Илчовото кафене изглеждаше смутен тия жертви на турската дивотия.
В същото време един дрипав шоп водеше един кон, натоварен с въглища.
— Не сакаш ли да ми купиш кюмуро, бе? Оно, евтино ти го давам! — извика шопът.
Ковачев го погледна, па се вкамени.
— Левски! — извика той, като се озърташе плахо.
— Нечем скапо… Не сакаш?… Твоя воля, господине!
И шопът поведе полека коня си напреж… 

Чистият път

В комисията по откриването паметника на Левски в София, в която бях член, ставаше разговор върху великия проповедник на свободата. Понеже всичките членове от тази комисия много или малко лично познаваха Левски, разказваха се анекдоти за неговата безстрашливост и смелост при най-трудни обстоятелства, за неговата съобразителност и хладнокръвие в опасностите, с които беше насеяна всяка стъпка от неговото скиталческо съществувание. Всичките тия разкази, един от други по-невероятни и изумителни, хвърляха ново освещение върху моралната сила на Дякона и прибавяха нови зари на ореола, с който този тайнствен, почти легендарен лик стои окръжен в нашето въображение. От всичките наши първи революционери само един Левски може да печели от всяко ново разчопляне на неговия живот. Другите са една смес от светлини и сенки, всичките имат своята опака страна, тяхното обаяние неминуемо губи от силата си и блясъка си, щом личностите на тия революционери изцяло се покажат на нашия любопитен поглед. Една покровителствена завеса е нужна за известни страни на техния характер, за известни моменти на техния метежен живот. Затова задачата на техния биограф е деликатна, когато той реши да изрисува живота им с фотографическа точност. Ние видяхме колко повреди Захарий Стоянов при подобен един случай (опита за биографията на Христо Ботев).
Само един Левски не се бои от такова фотографисване. Всяка гънка от неговия обществен и частен живот, осветлена от биографа, изважда го по-голям пред нас. Васил Левски е образец на нравствена чистота. Той е не само доблестен — той е добродетелен: победоносно оборване теорията у нас, че честността е елемент, несъвместим с революционерството. Васил Левски наумява подвижниците на първото християнство, народът го наричаше „Апостолът“. Никога прозвище по-вярно не се е давало: апостол по посланието си и по фанатическата вяра в бога си — свободата на България, — той наумява Христовите ученици и по образа на живота си, по трезвостта, по чистотата на нравите си, и, макар скептик, по безукорната си чисто християнска нравственост. Левски не е пил, не е пушил, не е усвоил чуждо нещо; както Карла XII, не е знаял жена; скитник вечен, вагабонтин, голак, често гладен — той е умял да бъде въплощение на идеална честност. Но това е работа на бъдещите му биографи, а аз ще разкажа тука една от многото черти на неговото пословично хладнокръвие и ловкост при опасни минути.
Разказът на един от членовете на комисията г. И. Грозев съдържаше следующето:
На 1870 г. И. Грозев тръгнал по своя работа от Пловдив за Карлово, отде е родом. Още като бил в Пловдив, той чул твърде безпокоителна мълва относително дякона Василя Левски: Васил Левски бил в Карлово, правителството подушило това и изпратило за там страшният кърсердар хаджи Исмал ага с четирийсет и пет души конни войници със заповед да разтършува цялото Карлово и да намери и доведе жив или мъртъв Левски. В същото време дало заповеди на властите по цялата Карловска околия да бдят и бъдат нащрек. Всеки друм, всеки хан, всеки подозрителен пътник бил турен под надзора на заптиетата. Като знаял тия извънредно сериозни мероприятия на турското правителство, за да тури ръка най-после на неуловимия и опасен революционер, Грозев бил твърде угрижен. Когато стигнал Средна гора и минал селото Чукурлии, на срещната рътлина се запрашило шосето и една дружина конници се показала. Веднага познал, че това е потерята на хаджи Исмал ага, която се връща. Грозев потреперал при мисълта, дали не е там и Левски. Той с олекнало сърце видял, когато се доближил, че Дякона няма там. Хаджи Исмаил ага, който се познавал с Грозева, спрял го, изпушили по една цигара в незначителни разговори, пожелал му добър път и отминал с конницата си.
На петдесет разкрача по-нататък Грозев видял, че се подава един конник българин, облечен в потури, с фес, и който държал ниско над главата си една омбрела, за да му пази сянка, понеже силно пекло. Омбрелата му не допущала да види в лицето този пътник, та това и не го интересувало. Когато се пресрещнали с пътника и Грозев си отминувал спокойно, зачул, че пътникът с омбрелата го извикал:
— Бай Грозев, добър час!
Грозев се извърнал и го погледнал. Какво било неговото удивление и ужас, когато познал в този господин Василя Левски!
Здрависали се, па захванал да го съди каква е тая лудост да пътува с потерята, да се излага на всеки миг на ужасна опасност. Хоканията, мъмренията на Грозева, произходящи от топло дружеско съчувствие към обичания на всички апостол, нямали край.
Левски се усмихнал, па казал:
— Не се безпокой: сега пътят е най-чист.
— Сега най-чист пътят? Луд ли си, Дяконе? — сърдел се Грозев, като му посочил потерята.
— Като вървя с потерята, аз съм в пълна безопасност… Кому ще хрумне на ума да ме подозре сега! Целият свят е уверен, че Левски сега се крие в миша дупка… Слез, слез!
И като се смъкнал от коня си, заставил и Грозева, още по-силно втрещен и уплашен, да слезе и седнали под клоните на един бряст край пътя.
Там Левски разправил подробно опасността, в която е бил поставен от вдигнатата от турците тревога в Карлово, всичките къщи, в които го дирили, как и къде се крил и колко пъти на косъм висял животът му.
— Пък бързах за Пловдив. Там ме вика делото. Щом потегли кърсердарят от Карлово, и аз потеглих с него, както видиш… Да пътувам инак всяко заптие щеше да ме изгледа… Сега съм мирен.
— И ти ще влезеш в Пловдив с хаджи Исмаил ага? — попитал Грозев.
— Непременно: даже ще се смеся там със самата потеря. Но сбогом, да вървя и аз, че дружината ми отминува — казал усмихнат Левски и се простил с Грозева, па яхнал здравото си конче.
Подир няколко минути, когато Грозев се изкачил на по-високо бърдо, той се обърнал и погледнал в с. Чукурлии: видял там, че низамите на кърсердаря отседлали и развеждали конете си. При тях и един българин в потури и със свита омбрела в ръка развеждал своя. 

Из кривините

Ето защо през целия път дотука мене ме преследваха безпощадно, като конска муха, куплетите на блудкавичката песен:

Лятна нощ се превалява

и след лъскава зора

млад юнак си кон извожда

из железните врата.

С бащина благословия

той на коня възседнал,

за честита търговия

той намислил й тръгнал.

Със сухоежбината, която си носехме, ние направихме лека и бърза закуска, която наслаждахме с разговори, вшутявки и смехове. Защото на човека става весело, когато ще пътува през една Стара планина пролетно време и когато денят е чудесен и дружината е добра.

Ние не бяхме сами в кръчмата. В единия й ъгъл, навътре, седяха мълчаливо двама други пътници. Те бяха пешаци, както личеше по пътнишките им тояги, и небългари, както се виждаше по облеклото им. Единият, с твърде космато и почерняло от слънцето лице, с див и блестящ поглед, беше в късо извехтяло зелено сетре, с жилетка и панталони окъсани и с някаква си оваляна кърпа, увита около шията вместо вратовръзка. Широкополата му смачкана шапка, твърде прехлупена въз навъсеното му лице, придаваше още повече мрачност на тоя господин и непобедимо наумяваше легендарните разбойници в Абруците.

Другарят му, напротив, рус, белолик, без брада, малко приличаше на италианец, а още по-малко на италианец от Калабрия; той имаше по-успокоителен вид, носеше късичка синя, блуза, сини широки панталони и плитка капелка на главата с втъкнато петлово перо — всички еднакво изхлузени и износени. Само краката му бяха в българска премяна — цървули. Очевидно те бяха италианци, работници по Хиршовата железница, която се строеше тогава, или пък от някоя каменоломница.

Тия двама хора изрядко си погълчаваха някоя дума тихичко и повечето гледаха към нас и като че искаха да проумеят какво говорим и за какво се смеем…

Приятната закуска пред приятното пътуване ме направи особено дружелюбен и излиятелен. Аз посегнах да почерпя по с едно вино симпатичните земляци на Данте и Петрарка.

Но един от другарите ми смигна и ми пошушна:

— Що ти трябва? Недей има работа с тях…

„Защо?“ — попитах го с поглед само.

— Не са чисти хора… аз като че ги познавам — допълни той тайнствено.

Аз го пак погледнах в недоумение.

— Хайде да си тръгваме… Тука не е за нас — каза той безпокойно.

— Хаирсъзи? — пришепна другият спътник.

— По-лошо, по-лошо… — избъбра първият.

Това обстоятелство позамрачи веселото разположение на духа ми. Наставахме да се разплащаме. Когато пред тезгяха на кръчмаря отварях портмонето си, единият чужденец, белоликият, не знам как, също се намери там; забележих, че той успя да хвърли бърз поглед на жълтиците, като пресягаше да вземе тефтерче цигарени книги поличката над тезгяха. Това му движение ми даде възможност и аз да съзра под отзиналата му блуза главучките на два револвера и дръжката от бяла кост на една огромна кама.

Такова пълно и тежко въоръжение у един беден и пешак пътник не беше обикновена работа. Навярно другарят му пък трябваше да прилича на арсенал, ако му свалеше кякой дрипавото сетре — та него и лицето му го издаваше, че е настоящи Фра Дяволо! Предупреждението на другаря ми прочее беше основателно: ние имахме пред себе си живи разбойници! Но русият повече ме плашеше сега…

Ние потеглихме въз планината. При първия завой ние се обърнахме назад и с удоволствие забележихме, че те си останаха в кръчмата. Случайно и едно заптие от вардата ни стана другар. Ние се освободихме.

Широкият Троянски проход захваща и криволичи между зелена габърова гора, която облича цялата планина тъдява. Тия гъстаци стават по-високи и по-буйни, колкото се отива нагоре, и заграждат като две стени пътя в многобройните му зигзаги. Из вътрешността на гората се разнасяха весели рулади от песните на славеи. Дръгливите загорски коне бавно, но бодро пристъпваха по каменливия и мъчен път, насеян с трапища, изрити от пороите. Те пърхаха от удоволствие, като поемаха с широките си ноздри прохладния и роден тям планински въздух. Заедно с възвишаването и панорамата на долината се разширяваше, гледката ставаше по-обаятелна. Аз се прехласвах и не можех да се наситя и нарадвам на тия живописни и райски хубави ландшафти между Стара планина и Богдан. За да ми не бърка нищо на съзерцанието аз отпуснах поводника на коня и се оставих на инстинкта му. На места се даже поспирах. Така щото по едно време видях, че дружината ми отминала и се изгубила напред. Аз останах сам в гората. Тогава неволно ми хрумна пак за двамата подозрителни италианци и се се озърнах назад, но пътят оставаше пуст. Стана ми някак неловко, студено. Защото една гора в Турция означава хайдушки вертеп. Всяка гъста шубрака може да изкара едно нападение, всеки шумак — да донесе едно престъпление, да изригне един кръвник, както иидийските лесове — една боа, един тигър или пантера. Горскяте проходи, сиреч най-романтичните места на България, бяха най-опасните: всяко такова място преговаря в шума на листака си не поетически легенди за самодиви и русалки, а кървави истории за убийства и ужаси. Ето защо, когато пътуваше човек сам из тях, гъстаците заприличваха на пусии и шумтенето им ставаше мистериозно-страшно, като шопота на един заговор…

Въображението насяваше с подозрителни симптоми околността. То търсеше и съглеждаше между братясалите стъбла на дърветата и сплетените им клонове ту цевта на една арнаутска пушка, ту гъжвите на злодейци, ту дългите поли на черкези, които се гушеха в гъстълака… Самотията около мене ми тегнеше… Извиках веднаж, дваж, напосока, дано ми се обадят — да чуя поне човешки глас, — но ми отговориха само екове… Аз задупчих енергически търбуха на коня си, но той беше заморен вече. Местността добиваше все повече враждебен вид. Слънцето припече, ветрецът престана, гората заглъхна; само бръмченето на рой мухи се чуваше сега, и то твърде гръмливо сред мъртвешката тишина… Аз вървях вече между две високи стени от дървета. Един разбойник не би нашел по-сгодно място за престъпление. При един завой инстинктивно се обърнах назад и потръпнах: видях двамата италианци, че се мярнаха на пътя и тозчас потънаха в шумака. Разбрах всичко: пътят правеше тука остър лакът; очевидно те нагазиха напреки през гъстълака, за да ми излязат отпреде и пресечат пътя, вярвайки, че не съм ги видял… Тотава аз силно боднах коня. Когато дойдох на точката на пресрещането, видях, че двамата злодейци идеха през една козя пътека — два-три разкрача ни разделяха само! Тогава закарах по един лудешки начин, без да обръщам внимание на урвестите места, ни на дълбоката пропаст, над която пътят се намери. Като за беда той стана по-лош: препречваха го редове озъбени канари, които образуваха някакви неправилни и невъзможни стъпала по стръмнината му. На едно такова стъпало конят се подхлъзна и падна. Краката ми се закачиха във въжените стремена и аз с ужас разбрах, че изплашеното животно в напъванията си да се повдигне се подхлъзваше и наваляше неудържимо към дълбоката пропаст заедно мене. Нададох вик… В същия миг над главата ми се мярнаха и главите на злодейците… Аз видях, че русият извади камата си… Тозчас усетих, че краката ми се освободиха от фаталните примки, и аз се оттеглих бързо настрана. Конят, хванат за поводника и облекчен от товара си, скокна тутакси на краката си, цял разтреперан от чувството за страшното и избягнато премеждие.

Аз се поокопитих.

— Грация, синьоре — избъбрах към двамата „злодейци“, които сега играеха ролята на мои спасители, крайно покъртен от страха, от смайване и от благодарност…

Аз машинално извадих портмонето си и дадох всичко, каквото имаше вътре, тоест ядката на бъдещата си фортуна. Русият италианец не прие и извика:

— Но, но, но! (Не, не, не!)

Па и двамата ми помогнаха да се кача.

— Грация, грация, синьоре… — повтарях им аз идничките италиански думи, които знаех, като потеглих пак.

Двоицата италианци пак изчезнаха в гората.

На следния завоя аз срещнах Здравка, кираджия си, който се връщаше да ме дири.

Дружината, доста безпокойна от замайването ми, ме възчакваше на една полянка горе. Аз бях доста сърдит, но не им загатнах нищо за странното си приключение. Едно от досада, друго от страх да се не загаврят, понеже чувствувах, че още треперех.

Кога само стигнахме в Троян, аз попитах пак единия другар:

— Какви бяха тия италианци, дето ги видяхме на Карнарския хан?

Той ме погледна значително.

— Аз нали ти казах? Късо…

И направи знак, че не желае да говори повече за едно опасно нещо.

— Хайдуци ли? — шепнех аз.

— Над хайдуците баш хайдуци — каза той.

— Отде ги знаеш?

— Едного познах… Късо. Пази боже да се срещнеш с такива хора.

И видът на тоя предпазлив другар ставаше още по-тайнствен.

Аз напразно се трудех да изчепкам от устата му нещо по-положително.

Но за случката си аз не му казах.

…………………

…………………

Две години след това аз се завърнах живо и здраво в родното си място, без да успея да стана нито Крез, нито Ротшилд във Влашко. Вместо грамада злато баща ми с ужас видя, че изтърсих пред него куп ръкописи с раздирателни поеми и оди!…

В първите дни на завръщането си отидох на гости у приятеля К. Там заварих куп младежи. Моето неожидано влазяне ги посмути; те се спогледаха знаменателно и крадешком. Аз разбрах недоумението им и угадих характера на събранието им: от два-три дена се носеше слух, че дякон Левски е в града; това събрание беше свикано или от него, или за него несъмнено.

— Господин К. — извиках високо и почти в негодувание към домакина, — моля ви, срамота е това шушукане, запознайте ме и мене с българския герой и апостол Левски!…

При тия мои думи възцари се пълно мълчание.

Мнозина обърнаха очи към врачката на едно килерче, която скръцна.

Излезе оттам един господин; той беше облечен селски.

— Та ние се веке познаваме от старо време — обади се същият весело, като приближаваше към мене.

— Ах, вие ли сте? — извиках замаян и поразен, като познах в тоя селянин русия италианец в синята блуза при карнарските кривини, същия, който преряза с кама стремената.

И ние се прегърнахме сърдечно и целунахме пред слисания наскоро съставен комитет, на който и аз станах член.

Така се аз запознах с Левски.

Кой беше другият, черният италианец в карнарските кривини, не узнах; но няма съмнение, че и той беше апостол.