Как се преподава в едно Патиланско училище?

В деня, в който удари първият училищен звънец за новата учебна година, ви припомняме откъс от детско-юношеската класика "Патиланци" на Ран Босилек. История, която ще ви усмихне, но и в която е скрита много мъдрост за смисъла на ученето и училището... 

Патиланско училище 

Драги ми Смехурко,
Лятото се мина. Септември пристигна. В училище тръгна моята дружина. И в клас, и по двора весел шум се вдигна.
Един ден аз казах на моите хора:
— Патиланци верни! Нашите другари в училище ходят, за да се научат да четат, да пишат, глави да напълнят с познания разни. Умът си развиват. Това не отричам. Но за съжаление сърцата им волни все остават празни. Една светла мисъл душата ми блазни — ние да открием училище ново. Да прогърми в него патиланско слово! Весел смях и песни! И игри, и смешки! Лудории волни и шеги чудесни. Мало и голямо тамо да изпитва радости младежки!
— Добре си намислил, Патиланчо Данчо! — обади се Дана. — Аз редом със тебе учителка мога по смеха да стана.
После се обади Патиланчо Панчо:
— Аз пък ще ги уча как се пущат смешки и как се устройват игрите лудешки.
— Аз пък ще им кажа как се с радост срещат глъчки и несрети — намеси се Ганчо.
— Аз ще ги науча как се съчиняват весели куплети — обади се Гана.
— Аз искам звънеца всеки ден да бия! — изпъчи се Панчо.
— Таз работа лека на мен остави я! — запъна се Мика. — А ти заеми се с по-тънка наука! Например как може бой да заслужаваш, а баба сърдита да те не наложи!
— Ти тия науки от мен по̀ ги знаеш. Преди да те бият, пищиш кат’ заклана… Звънеца не давам!
— Добре, добре, перчо! — разсърди се Мика. — Аз ще си остана учителка проста със черна престилка.
Тогаз се намесих:
— Оставете ваш’те звънци и престилки! Ние ще открием училище ново! Там млади и стари ще бъдат другари. Звънци не ще има. Кой когато иска и където иска, уроци ще взима. Кой какво желае, това ще си учи.
И аз ги подканих:
— Кой какво ще прави, хайде да научим!
И тозчас юнашки ний се заловихме. И сутринта рано училище наше вече уредихме накрай двора школски. И с надпис стобора дори украсихме.
Стекоха се хора и млади, и стари. Ученето почна. Моите другари с смях и сладкодумство омаяха всички. Звънецът удари. Но никой не влезе във класните стаи. Тогава пристигна учителят Страти. Той послуша малко от наш’та наука и глава поклати, но нищо не рече. После се затече госпожица Дора. И тя бе пленена от моите хора. После друг учител. После втори, трети. И еднаква участ всичките сполети. От нашето слово омаяни бяха. Тогава аз викнах: „За днес стига вече!“. Но нашата слава полетя далече. Докъде достигна, после ще ти пиша.
Поздрав най-сърдечен!

Твой приятел вечен:
Патиланчо Данчо 

Харесва ли ви идеята за Патиланското училище? А как протича един урок в него, прочетете в следващата част: 

Нагледно учение

Драги ми Смехурко,
Вече месец става, откак си открихме училище ново. И с това добихме нечувана слава и рядка сполука. При нас сладка бива всякоя наука. Нашите уроци излизат чудесно. И всичко се схваща весело и лесно.
Само един случай днес ще ти разкажа и ти сам ще съдиш в това патиланско училище ново какъв живот блика.
Моята дружина оназ вечер свиках и рекох:
— Другари, в училище утре баба ще пристигне. Подготвени всички нека да ни свари! Нека да издигнем до завидна слава нашата наука, та да ни възхвалят и млади, и стари.
— Утре, като дойде баба Цоцолана, кой ще преподава? — запита ме Гана.
— То се знае: Данчо — отговори Дана. — Той добре владее тая майстория. Той така нагледно уроци предава, че всичко, що чуеш, когато разказва, сякаш оживява.
Но аз я прекъснах:
— Стига хвалби, Дано! Утре ще се види кой какъв е майстор. За котака утре аз ще преподавам. Как това ще стане, днес ще разберете. Всичко, що ви кажа, вие пригответе, но всичко до утре във тайна пазете!
И аз им разказах какво да приготвят, кой къде ще бъде и какво ще прави. И видях, че радост в очите им свети.
На сутринта рано, преди часовете, ние се събрахме в училище, в двора, близко до стобора. Всеки патиланец галеше в ръце си жива котарана, а други държеха закрити кутии. Когато пристигна баба Цоцолана, урокът захвана.
Мигом се събраха всички наши хора. Изпълниха двора. Щом взех да говоря, този час дойдоха учителят Страти, госпожица Дора, трима мустакати и двама брадати — все наши познати.
И аз глас издигнах, викнах гръмовито:
— Патиланци верни, малки и големи, добре дошли всички тука на открито! За котаци славни днес ще ви разкажа. Техните геройства пред вас ще покажа. Ала ще ви моля — недейте забравя, че пред вас тук всичко за смях и наука нагледно представям! Ако нещо стане, както сме събрани, сърдити да няма! За обида никой нищо да не взема!
И аз заразказвах ясно, сладкогласно за славни котаци с юнашки мустаци как гонят неспирно плъхове и мишки по изби, тавани, стълби и чардаци. Па изведнъж викнах:
— И как това става, сега ще представя! Патиланци верни, мишите кутии скоро отхлупете! Мишките пуснете! В гонитба юнашка котките хвърлете! А вий ги следете, слушатели драги! И не се плашете! Никаква опасност няма да ви слети!
И рипнаха плахо малките гадини.
— Дръжте, котараци!
— Оле, мишки, мишки! Данчо, избави ни!
— Майчице, що стана! — нададе вик страшен баба Цоцолана. — Бягайте навънка! Кой ще ни опази!
— Ох, умирам, Боже! По гърба ми лази!
— Ей, бабо, пази се, в пазвата ти скри се! Скоро изхвърли я!
Вик и олелия. Смях на поразия. И сред смеха викнах:
— Слушатели драги, моля, без страх! Моля! И без докачение. Тъкмо туй се казва нагледно учение. Нехваната мишка вече не остана!
Но отвън извика баба Цоцолана:
— Ах, вий, патиланци, стана тя, що стана! Новата ми рокля цялата съдрана.
Хайде стига вече, драги ми Смехурко!
После пак ще пиша.
Поздрав най-сърдечен!

Твой приятел вечен:

Патиланчо Данчо