Книга, която разпалва любовта към родното

На 3 ноември 2016 ще излезе новата книга на Ивинела Самуилова –  „Бабо, разкажи ми спомен“ (ИК „Хермес“). Дълбоко привързана към българската фолклорна традиция, авторката предлага оригинален поглед към мирогледа и обредността на старите българи. Зад дуварите на Балкана бабините деветини се оказват магическо здравомислие. Легендите придобиват плът и кръв. Историята оживява. Ароматите омайват. Простичките неща от ежедневието се изпълват със смисъл. В типичния й стил, с много хумор, Ивинела Самуилова ни поднася едно затрогващо четиво, което разпалва любовта към родното и възстановява самочувствието ни като българи.  
  

Във връзка с изпълнение на проект, свързан с фолклора, главната героиня на романа попада в малка махала в Балкана. Там среща баба Жива и отношенията им стават близки, като между баба и внучка. Баба Жива не е много „учена”, но притежава неподправена мъдрост. Нейните възгледи, разкази и спомени за миналото разкриват един различен свят, в който хората тачат народните традиции и обичаи и пазят българския дух. 
Младата жена става част от местната компания: зевзекът гъдулар дядо Петко, „гласът на съвестта” и стожер на миналото дядо Йордан, цапнатата в устата баба Неда, необикновената монахиня - сестра Серафима, и двойката англичани Марк и Лиза.

С всяко следващо посещение „при баба” образованата гражданка осъзнава, че не иска да бъде просто наблюдател, а да участва в този живот. Да се докосне до магията на старите обичаи и символи. Да усети пулса на неравноделните ритми и на чудните му песни. Да съхрани историята и легендите му. Да преоткрие вкусовете и уханията му. В духа на старата българска традиция героинята ще преосмисли отношението си към дома и семейството, към земята и вярата, към живота и смъртта.

По повод излизането на новата книга, публикуваме интервю с Ивинела Самуилова, предоставено от ИК „Хермес“ 

БЪЛГАРИЯ Е ТЪКАНТА НА ТЯЛОТО И ДУШАТА МИ

В последните години творбите на Ивинела Самуилова се превърнаха в едни от най-търсените на родния пазар. Книгите й са отличени с най-важната от всички награди – с любовта и признанието на читателите. Благодарение на тях романите й „Животът може да е чудо“ и „Къде отиваш, пътнико?“ спечелиха първо и второ място в националния конкурс „Книгата, която ме вдъхновява“. Романът „Жената, която търсеше любовта“ бе удостоен с приза „Носител на всенародната любов“ в конкурса „Копнеж по човечни книги“. „Гатанки от небето” зае четвърто място в литературната надпревара „Любима книга на България” за 2015 г.  Самите читатели определят книгите на Ивинела като завладяващи, жизнеутвърждаващи, пробуждащи, преобразяващи…  Вероятно защото веруюто на авторката е, че хората нямат нужда от поучения, а от вдъхновение за живота. 

Ивинела, в книгите си ти тръгна от чудото на живота, мина през любовта и стигна до Бога. Но ето че сега ни изненадваш с една много българска книга. Защо постави България най-високо като твое творческо послание?

- Има две неща, за които съм изключително благодарна, че са ми се случили, без аз да имам заслуга. Едното е, че съм православна християнка, а другото – че съм българка. И за мен първото някак е обусловено от второто. България е тъканта на тялото и душата ми.

Как се роди идеята за тази книга?

- Идеята е на доста години вече. Всъщност това е идеята ми за книга още от времето, когато само мечтаех да пиша. Мислех да разкажа спомените на баба ми Иванка, на която съм кръстена. Удивителна жена, с живот, наистина достоен за роман. „Бабо, разкажи ми спомен“ са всъщност думите, които като малка отправях към нея вечер в тъмното. Не исках приказки – исках да слушам нейните спомени от „едно време“. Бяха толкова вълнуващи, истински, колоритни... За съжаление, нищо не записах и почти всичко съм забравила. Усещането обаче остана много живо в мен. То ме водеше, докато писах тази книга. И мисля, че моментът, в който тя се появява, е възможно най-подходящият. Защото, от една страна, аз трябваше да „порасна“ за тази книга и защото, струва ми се, тя е в унисон с една всеобща съпротива срещу антинационалните тенденции в местната и международната политика, което пък поражда копнеж по родното, желание за завръщане към корените, към българското.

Героите в „Бабо, разкажи ми спомен“ са изключително колоритни, а разказът – много автентичен. Трудно е да се повярва, че персонажите ти наистина нямат реален прототип, а самата ти никога не си живяла на село?

- Така е, никога не съм живяла на село, но пък много съм си мечтала за това... Родителите ми още ми се смеят, че като малка съм плакала да ми купят село. Може би затова при всяка възможност да се докосна до този начин на живот съм попивала и продължавам да попивам всичко с една особена чувствителност и осъзнатост. Забелязвам всичко! Всичко ми прави впечатление – как говорят и какво казват хората, битът и духът им, езикът им, мирисът на старите къщи, вкусовете и ароматите на селото... А героите ми, макар наистина да нямат реални прототипи, не са съвсем измислени. В тях са втъкани щрихи от образите на различни живи хора, много наши баби и дядовци, с които съм се срещала и разговаряла по време на постоянните ми обиколки из селата на България. И много се радвам, че първите отзиви за книгата потвърждават нейната достоверност и автентично звучене.

Това е първият ти роман, в който говориш от първо лице. Защо избра тази форма?

- Защото тази книга ми е изключително скъпа по един много личен начин и ми се искаше читателите ми да я четат със същото усещане – преживявайки я възможно най-лично, отъждествявайки се най-пълно с разказвача. Защото това е разказ за всеки един от нас – за най-съкровеното, за най-доброто, най-стойностното, най-непреходното, най-ценното, което всеки, имал привилегията да бъде роден на тази свещена българска земя, с нейната уникална култура и духовност, носи в гените си.

Кое е най-интересното, свързано с българската традиционна култура, което научи, докато събираше информация за тази книга? Има ли нещо, което те изненада?

- До каквото и да се докоснем в българската традиционна култура, е удивително, а дълбочината е смайваща. Докато проучвах различни източници – независимо дали става въпрос за етнографски извори или за живи разкази на хора, – ме поразяваше именно това разбиране, усещане и преживяване на живота като магия, като пълнокръвно и пълноценно живеене в една непостижима днес дълбочина. Цялата обредност – от ежедневните ритуали на битието до празниците, е насочена към изразяване на радостта, че си жив. Животът на българите е благопожелание и благодарност за чудото на съществуването, съучастие в магията на този чуден и добър свят и това е отразено във всички аспекти на живота му – в начина, по който е градил дома си, в символите върху дрехите му, в ритуалите за най-важните събития като раждането, сватбата и смъртта, в цялата празнична обредност, в отношението му към земята, в единението с природата, в песните и хорàта му... Цялата реалност за българина е свещено пространство, в което човек е сътворец на Бога, пропит с радостното усещане за живота като празнично събитие. За мен беше изумително да науча, че в шевиците и килимите ни, както и в мартеницата, се крият символи на седем хилядолетия отпреди Христа, предаващи послание за връзката между човека и Бога. Връзка, която днес е жизненоважно да възобновим, за да възстановим изгубената хармония между земния живот и божественото. Всеки човек е отговорен за добруването на целия свят. Никой не спасява само себе си, а приближавайки се до Бога, повлича нагоре и цялото мироздание. И това, макар да е мироглед на седем хилядолетия, звучи много по-християнски от много попски философии, които ще чуете днес. Твърдя го като богослов.

Това е много интересно – богослов да пише за фолклор. Християнството и „бабините деветини“ не си ли противоречат?

- Християнството към днешна дата е пълно с негови собствени „бабини деветини“. Фолклорът, разбира се, също е пълен с тях. Човекът е майстор да ги създава – да превръща вярата в суеверие и религията – в религиозност. Аз обаче съм се опитала да избягам от това, като извлека от стария мироглед онова, което е същественото и за християнството – живата връзка с Бога. Християнството е стъпило върху богопознанието, богомислието и богопреживяването, което древните хора вече са имали. Това, че са познавали Бога като „езичници“, е по-малко страшно от положението днес. Ако Христос беше дошъл днес, нямаше да има върху какво да „стъпи“. Защото днешният свят е богоотсъпник и богомразец. Основно в християнството е вярата във вечността, която още приживе е реалност за обикналите Бога. За траките, чиято култура сме наследили, вечността също е безспорна реалност. Бях чела някъде, че те не са имали дума за смърт. Не съм проверявала дали е вярно – тракийските гробници показват, че са имали погребални обичаи. Но от това, до което се докоснах, у мен остава впечатлението, че те са празнували смъртта като преход към вечния живот с Бога. Така е и в християнството. Затова от християнството назад, докъдето може да се проследи – а това са няколко хилядолетия, – ние виждаме, че културата по нашите земи е била култура на живота. Отхвърлила Бога, днешната култура е култура на смъртта. Предците ни са празнували радостта от живота, който е вечен. Хората днес са парализирани от страха, че ще умрат, а с това за тях всичко свършва. Така не може да се живее, а камо ли да се живее с радост.

Има ли противопоставяне между града и селото в книгата ти, или става въпрос за нещо друго?

- Не противопоставям града и селото, а два светогледа – днешния профанизиран, безкрайно усложнен от всякакви теории за живота, зависим от фалшиви идеали и съблазнен от прастарите дяволски лъжи за успех, пари и слава и някогашния, характеризиран от стремежа към святост, свободен и простичък, защото е разпознавал истината. Има обаче негодувание към начина, по който бе унищожено и продължава да бъде унищожавано българското село. Съвременният градски начин на живот с неговите космополитни нагласи е антипод на традиционната култура. Традиция означава нещо, което е от изключително значение за съхраняването на една нация, да продължава да бъде предавано между поколенията, за да бъде съхранена нацията. Най-вече нейните нравствени ценности, опит и духовна култура. За мен унищожаването на селото е равнозначно на предумишлено убийство на националното самосъзнание, на духовната памет, на поминъка, на националната и лична идентичност на всеки българин. Прекъсването на връзката едновременно със земята, с традициите, с Бога и между поколенията е най-страшното преднамерено престъпление срещу българското. Между впрочем думата „град“ означава и „градушка“. Образно казано, на това приличаме днес – на убити от градушка сочни селски български домати. По принцип с уникален, неповторим вкус, само дето след градушката не стават за нищо. „Село“ пък означава и „остров“ на един от славянските езици. И наистина – сякаш само на тези почти обезлюдени към днешна дата островчета на оцеляла българщина можем да се докоснем до онова, което сме били и което си струва да бъдем. Градът подменя автентичното живеене с правила за живот, които са все по-универсални и поради това – античовешки, защото ни обезличават като отделни личности и като нация със своята глобалност, униформеност и мултикултурност.

Затова ли е двузначността на името на махала Небесна?

- Да. Името на мястото, където се случва разказът ми, дойде като прозрение. Махала Небесна не е само израз на някаква романтична носталгия по старото време. Тя е също и махала Не-бесна – място, на което бесовете на съвремието не виреят.

Народните песни са един от начините за общуване между героите от махала Небесна. Защо заемат такова важно място в книгата ти? И има ли музикалният фолклор някакво по-специално значение за теб? 

- Народните ни песни са народен летопис. Те са удивителен източник на информация, съкровищница за съхраняване и опознаване на националната ни идентичност. В тях има всичко – и бита, и емоцията, и историята, и труда, и природата... Живият живот е отразен такъв, какъвто е бил, и най-важното – възпят във всички негови проявления – и в доброто, и в лошото, и в красивото, и в грозното. Тук са и радостите, и скърбите, и паденията човешки, и величието, и разкаянието, и благодарността, и благопожеланието – неподправен живот, без фалш, в цялата му пълнота. Заради всичко това музикалният фолклор има специално значение за мен, но аз съм особено благодарна на баща ми, който откри за мен тази магия и като звучене. Той е ръководител на няколко фолклорни формации в нашия край, а покрай неговата работа аз научих много за народната музика, за уникалните й ритми, за великите ни композитори, превърнали много от автентичните ни народни песни в световноизвестни музикални шедьоври.

Малцина знаят, че ти имаш фондация, чиято основна дейност е съхраняването и популяризирането на българския музикален фолклор. Кажи ни повече за тази твоя дейност.

- Да, в един период се занимавах активно. С баща ми направихме няколко обучения по българско народно пеене за хорове във Великобритания, посрещали сме хорове и тук, организирали сме съвместни концерти. За съжаление, в последните години не остава много време. Последната инициатива, в която подкрепих татко, бе учредяването на фестивал за Северняшка народна песен в родния ми град заедно с община Севлиево. Първото издание беше през 2014 година, във връзка със стогодишнината от рождението на уникалния изпълнител на северняшки песни и наш съгражданин – Борис Машалов. Тази идея обаче все още търпи разширяване и аз бих искала да бъде поставена на друго ниво и в друг мащаб. В последните години българският музикален фолклор сякаш е доминиран от „пиринфолк“, който често не е автентичен фолклор нито като звучене, нито като текст и в известна степен дори опошлява идеята за българска народна музика. Тук-там се прокрадва по някоя родопска гайда, по-често звучи тракийски фолклор. Северняшката музика пък като че ли остава най-непопулярна, макар тя да представя някои от емблематичните образци на българския музикален неравноделен ритъм: Пайдушко хоро, Дайчово хоро,  Еленино хоро, Ганкино хоро... Именно неравноделните ритми правят българската народна музика уникална в световен мащаб.

А кое е твоето любимо хоро?

- Дайчовото, както читателите ми вече знаят. Присъства във всичките ми книги. Пускам го на джиесема си и го играя навсякъде – у нас и в чужбина, по улици, по ливади, по селски хорища, като уча на него всеки, който се случи около мен. Последно вчера го показвах на едно шестгодишно момиченце в село Добралък.

Баба Жива, главният образ в книгата ти, си почива, като плете или шие, а как си почива Ивинела Самуилова? Приготвяш ли вкъщи някои от споделените в книгата ти стари рецепти? 

- Почивам си сред природата, в планината или докато обикалям по селата. Заканила съм се обаче някой ден да се науча да плета чорапи на 5 куки – „петокукото“, както му викаше прабаба ми. И да тъка. Една баба ми подари стан. Що се отнася до рецептите – все още предстои да пробвам някои от тях. Затова ще се радвам, ако по-смелите кулинари сред читателите ми споделят резултата, ако решат да приготвят някоя от предложените рецепти. И моля, ако ви се получи триеницата, непременно ми заделете една купичка.

Коя от „неучените мъдрости“ на баба Жива ти лично харесваш най-много? 

- „Ако има закач, има и откач“. Тоест, ако сме се „закачили“ за този начин на живот, който отнема радостта и автентичността от живота ни, винаги има начин да се „откачим“ и да преоткрием магията на съществуването.

Наистина ли тази чудна баба Жива не съществува?

- Съществува, разбира се, макар в книгата образът й да е алегоричен. Както анонимната ми главна героиня е събирателен образ на всички нас, съвременните българи, наследили даром тази уникална българска култура, така баба Жива е събирателен образ на онази любима баба, която повечето от нас са имали – независимо дали на село или в града. Тя е жива в сърцата ни и ние се надяваме някога да бъдем като нея, да означаваме същото за нашите внуци. Но за това е нужно да запазим жива именно тази приемственост на непреходното родно в най-съкровената му същност. Баба Жива е всяка българска баба, тя е своеобразен образ на българщината. И докога ще остане жива, зависи от всеки един от нас, от това дали и как съхраняваме българското...